Човек може да злоупотреби с нея, казва Атанас Атанасов Атанас Атанасов е сред любимите български театрални актьори. Завършва "Актьорско майсторство" в класа на проф. Сашо Стоянов във ВИТИЗ "Кръстю Сарафов". След това работи в Сливен. От 1986 до 2000 г. работи във Военния театър в София. Там е Поцо в "В очакване на Годо", Аташето от "Господин Пунтила и неговият слуга Мати", Хамлет, Хенри Четвърти, Федя Протасов от "Живият труп". Особено впечатляващ е в "Лоренцачо" в Народния. Атанас Атанасов отдавна обира овации и като режисьор. От няколко сезона насам на няколко столични сцени. Атанас Атанасов в "Английската любовница" в Сатиричния театър - Как влязохте в театралния университет? - Не произхождам от фамилия на артисти. Това донякъде ми попречи при приемането във ВИТИЗ. Тогава бях като бял лист - нищо не знаех. Нямах възприятията на децата на актьорите, наблюдавали родителите си на сцената. Не съм отгледан зад кулисите на театъра, за да знам до винтче как се върти машината. - Как тогава у вас се зароди интересът към театъра? - За първи път отидох на читалищен спектакъл, когато бях на 14-15. Там играеха само хора, които познавах. И в един момент на сцената ги видях по друг начин. Осветлението промени много възприятието ми. Разтърси ме, завесата се отвори и започна друг живот - измислен или реален, но по-красив. Затова избрах театъра. В него видях идеята, която преследвах - да се променя, да бъда нещо по-различно. И постепенно започнах да ходя все по-често на театър. Дори се престраших и поисках да участвам в самодейния състав. Казах си, че трябва да положа много усилия, за да стана по-различен. Бидейки на сцената, се опитвам да се опознавам, да откривам себе си. И съм убеден, че този стремеж е сред основните аргументи на хората, посветили се на изкуството. - Наистина ли не сте искали да станете актьор? - Първоначално бях приет българска филология без проблеми. И всъщност чак когато бях в казармата, реших да кандидатствам във ВИТИЗ. Намерих някакви материали, учих ги там - нямаше нито кой да ме прослуша, нито кой да каже къде греша. Дойдох в София на изпит остриган, направо от армията, без да имам никакъв гръб. След година затворен живот попаднах на "Раковски" и по-скоро се почувствах ужасно. Тогава изпитите продължаваха 2-3 седмици, бяхме 1500 кандидати. Бях си взел отпуска само за първия тур и когато преминах на втория, направо не повярвах. Наложи се да се върна и да си взема отпуск за втория - и така, докато минат всички кръгове. Почти не вярвах, че съм допуснат до всеки следващ кръг. - Сега вие сте преподавател. Какви са разликите от студентите ви? - Разликите между нас са поколенчески. Те са хора с по-различно самочувствие, защото растат в по-различна среда. Много неща ни разделят но онова, което ни сближава, е амбицията на всяка цена да успеем. Всеки следващ випуск, на който преподавам, е по-различен от предния. Първият ми випуск завърши през 1994-а - времето на големите промени, митинги, демонстрации. Постепенно това оттече, сега виждам хора, които не са натоварени от миналото - те почти нищо не знаят за него. Интересуват се, четат, но имат нагласа да разчитат на себе си. Сега са по-самостоятелни и мотивирани - кой от тях е чувал за разпределение след завършване? - Кое е най-хубавото ви време в театъра? - Най-хубавото време беше разпределението ми в Сливен. Формирах характера си, научих се на професионализъм. Мисля, че след академията е необходимо човек да отиде някъде, където да играе, да греши, да успява, да се проваля. От една роля на сезон, макар и в столичен театър, не се става актьор. Дебютът ми бе Нягул от "Албена". Бях изключително неопитен, без самочувствие. Липсваха ми много неща". Преди няколко години Иван Добчев ме покани в Народния театър да изиграя същата роля. Бях по-добър, отколкото в дебюта си, но споменът от онзи провал някак си стоеше в мен - помнех онова представление наизуст и до известна степен ми пречеше. В първата, втората, третата година имах и други провали. След това направих някои добри роли и заради тях ме поканиха в София. В Сливен обаче работих с много добри режисьори - Красимир Спасов, Пламен Марков, Слави Шкаров. Там играх в "Солунските съзаклятници", за което получих награди от тогавашния национален преглед на българската драма и театър, Разколников от "Престъпление и наказание". - Казват, че обичате тежките роли? - Продължавам да играя много трудни и тежки роли, които всеки един от моите колеги би пожелал да има в кариерата си. Имаше период, в който съм играл 22-25 представления месечно. Всяка вечер или през вечер сменях Хамлет с Хенри IV, а него с живия труп. Нямам роля, в която да ми е лесно. Защото никога не се абстрахирам от себе си - обратното, опитвам се да намеря личната ми тема. И се получават само онези превъплъщения, в които успявам да го направя. Свободната практика, която избрах, е преди всичко независимост. Но доста години работих, за да я извоювам - 20 от тях във Военния театър. Свободата е много коварна. Човек може да злоупотреби с нея. Тя е отговорност към самия мен и към хората, с които работя или живея. Сега се чувствам доста по-добре, но това е и рисковано. Именно чрез свободната практика разбирам дали съм и доколко съм необходим, как се адаптирам. Но пък мисля, че няма ли го това вълнение и риск, работата ни потича в познато русло. Професията губи смисъл, а човек загубва мотивация. - Случвало ли се е да откажете роля? - Позволявам си го. Опитвам да отказвам онези образи, които са ми познати. За толкова години в театъра не искам да повтарям каквото и да било. Сред условията ми да приема е вълнението от партньори, с които до този момент не съм работил. Главното за мен е да намеря в тази роля част от себе си. Ако не откривам мой проблем, няма защо да приемам. Денят ми не е 50 часа, чисто физическите възможности не ми позволяват да приема всичко. Като актьор ме интересува главно доколко темата на героя съвпада с моя тема в личния живот. А като режисьор ме интересува как да вплета в проблема своята биография, минало, важни и съществени неща за мен, които не съм могъл да проявя като актьор. Провокира ме с нещо, което мога да допълня - да разкажа за детството си, да разкажа за любовите си, за приятелството, за отношението ми към Бога. - Как изразявате по-лесно идеите си - като актьор или като режисьор? - Като режисьор имам по-големи възможности за това. Опитвам се да изразя онова, което желая да кажа на публиката, с по-различни средства, а не да мултиплицирам познати неща, защото иначе актьорът се обрича да играе едно и също през целия си творчески живот. Един артист не бива да се появява твърде често в реклами. Стане ли лице на паста за зъби, трудно би могъл да изиграе не само Хамлет, но и Розенкранц. Защото медийните образи и образци работят срещу творчеството. Е, полезни са, защото само с творчество не се храни дом, то не се заплаща достойно. Но не бива да се превърне образът ти в "Аз съм бирата", "Аз съм перилният препарат". - Вярвате ли в Бог? - Ако говорим за вярата в Бог, по-скоро вярвам в човека. Всеки човек носи в себе си и Бога, и дявола. Но аз се уповавам на Бога у човека - на доброто в човека, осъзнавайки, че всеки човек носи в себе си и лошо, както и аз самият. По-важна е вярата, отколкото персоната на Бога или Дявола. Много ценя хората, които се опитват и успяват да ме дарят с вяра. Не съм религиозен, вярвам в една висша сила, която стои над човешките възможности, в това, че над нас има нещо предначертано. Обичам да сядам в църква и да мисля за един конкретен бог или образ. Вълнуват ме иконите, разпятието, поклонението на влъхвите, изображението на Гетсиманската градина. Те ме зареждат с нагласата за нещо различно, за някаква промяна. - За какво мечтаете? - Единствената роля, за която мечтая, е тази на крал Лир. За мен това е темата кога човек трябва да се откаже. Кога да абдикира. В кой момент ще се откажеш от трон, дом, професия, приятелство. Всеки трябва да знае кога трябва да спре. Вероятно това е много трудно. Винаги съм мислил, че крал Лир не е 70-80-годишният старик, принуден от възрастта да абдикира от много неща - тогава е лесно. Той е един 50-годишен мъж, чиито дъщери са някъде на 10-12, 15-16 и 18-19 години. Тогава проблемът на крал Лир става сериозен. Когато един човек е на 80, да се откаже от нещо не е страшно. Но ако си на 50, не външните обстоятелства стават причина за оттеглянето ти, а личната мотивация. Искам да разкажа главно за това. - Какво правите в дните без театър? - Понякога общуването в актьорските среди ме уморява - търся познати, които се интересуват от други теми, имат други интереси. Театърът е измислица, въображение, свят на фантазиите, но това става изключително неинтересно, ако човек се занимава единствено и само с театър. Връзката с приятели, които имат други светове, ме зарежда. Аз разбирам много по-добре живота извън сцената с приятели извън театъра. В дни без театър обичам да се кача на колата и да пътувам, да обикалям сред природата. Нямам хоби, не гледам футбол, не съм рибар, нямам екстремни интереси. Мисля даже, че съм малко скучен. Стела Стоянова,в."Стандарт",11 август 2006
 
 
 
За повече информациятук

Затвори