В началото на юни актьорът, който придоби широка популярност с образа на агент Колев в сериала "Стъклен дом", смени снимката си на страницата във фейсбук. За късо време под нея се наредиха 292 възторжени изказвания и хвалби. Те са част от 4500-те приятели на Атанасов, докосващи лимита на поддържащия страницата екип. Животът на актьора, който изглежда и на екрана, и извън него некомуникативен, затворен и сухар, се оказва пълен с приключения и изненади. Атанасов е мечтаел да стане свещеник или лекар, но не са го допуснали да следва заради вуйчо емигрант в Америка. За малко де го изпратят да учи за политически офицер в Съветския съюз, но го спасява влизането му във ВИТИЗ. Днес Атанас Атанасов е професор с клас по актьорско майсторство и е търсен партньор на сцената и екрана. - Наско, имаше ли прототип за агент Колев в "Стъклен дом"? - Не, нямах. Не познавам хора от тези среди. Играл съм в театъра няколко подобни роли - например Следователя в спектакъла на Красимир Спасов "Прокурорът" във Военния театър. Но си мисля, че актьорите в киното трупат опита си в театъра. Защото в киното играем типажи. Няма време и не се рискува с роли, които актьорът не познава. А когато играе в театъра, актьорът акумулира познания, които след това използва в киното. Имам представа за хора като Колев - какъв трябва да е, така че да му се възхищавам в професията. Разбира се, нещата в киното и в живота са различни, но всички сме се срещали с хора, които са овластени. Имаме представа например за полицаите, без значение дали са полицаи, или катаджии. Вероятно тази представа не е вярна, но е средноаритметична. Аз се стремя да се абстрахирам от негативната си представа за такъв тип хора, които могат да се намесват в живота ти. - Хората с професията на Колев промениха ли се след 1990 г.? - Не, разбира се. Като пътувах наскоро с кола, по пътя имаше доста пътни полицаи. С изключение на това, че сега избягват да се крият с колите си в храстите, по нищо не се различават от предишните. Има по-млади, които са по-учтиви. - Какъв човек е Колев? С какво те привлича? - Харесва ми това, че той прилича на мен по начина, по който се вписва в обществото - лаконичен е в думите си, прибран в реакциите си. Аз съм социофоб, Колев също леко е отстранен от основната интрига. Има някакъв скепсис в него. Слага бариера в контактите си с другите и не всеки би могъл да влезе в неговите пространства. Притежава толерантност, желание да следва добри правила, има особено чувство за хумор. Разбира се, като всеки човек има своите симпатии и антипатии, но не ги проявява агресивно. - В какъв смисъл казваш, че си социофоб? - Не обичам купоните, коктейлите, партитата. Не понасям шума, присъствието на много хора, с които не можеш да общуваш нормално. Дразни ме липсата на диалог с тях. На коктейлите прескачаш от група на група, от човек на човек, казваш по нещо любезно и толкова. - Не допускаш ли нови хора в личното си пространство? - Аз съм контактен човек. Трудно допускам до себе си, но ако допусна някого, правя го безрезервно. - Възможно ли е актьорът да свикне с някои реакции и с поведението на героя си, така че да ги показва и в живота си? - Когато се играе в театъра, не само е възможно, но и често се случва. Там работиш над ролята в продължение на месец и половина. Случва се, търсейки персонажа си, да започнеш да експериментираш негово поведение в живота си. Месец и половина по 5-6 часа на ден е различно от режима в киното, където снимаш героя си най-много два-три пъти в седмицата, и то не в последователността на неговия живот. В театъра дори се е случвало текст от една пиеса, която репетирам усилено, да го изпускам в представление на друга пиеса същата вечер. Така беше, когато в "Хенрих IV" на Театъра на армията вкарах текст от "Живият труп", който репетирах по същото време в МГТ "Зад канала". По партньорите си усетих, че съм казал не тези думи, които те са очаквали. Това може да се нарече потъване в образа. Но в киното не ми се е случвало. - Преди да следваш във ВИТИЗ, си мечтаел да станеш свещеник или лекар? - Да, такива бяха мечтите ми. Но сега професията ми до голяма степен запълва празнини, които са останали в мечтите ми. - Може ли да се каже, че с преподавателската си работа компенсирашнеосъществената си мечта да проповядваш, да лекуваш характери, които са още в развитие? - Доволен съм от професията си, макар че се отнасям с чувство за хумор към нея. В съсловието се говори, че когато един актьор не може вече добре да се представя на сцената, той изпитва нужда да преподава, да споделя онова, което е разбрал в професията си. Аз съм човек, който се занимава отдавна с театър, така че работата ми е да преподавам, да играя на сцената, да се снимам във филм. - Ако ти се удаде случай, би ли живял в манастир? - Преди година отидох с приятелско семейство в един манастир. Говорихме с игумена, който каза, че има много хора, които дават пари, но никой не иска да остане, да свърши малко работа. И ние се хванахме с брадвите, сякохме дървета и храсталаци, после пренасяхме греди от една разрушена сграда и ги складирахме. Чувствах се прекрасно. След 10 години, ако отида в същия манастир, вероятно ще храня кокошките. - Към края на войниклъка ти, който в онези години беше задължителен след завършване на гимназия, са искали да те изпратят да учиш в офицерска школа в Лвов. Приемането ти във ВИТИЗ е осуетило това. Ако беше заминал за Лвов, какъв щеше да си сега? - Щях да се върна в България като политически офицер в някакво военно поделение. Такъв беше лейтенант Тонев, който ме пусна да се явя на изпитите за ВИТИЗ. Ако не беше той, нямаше да мога да кандидатствам. Щях да стана политически офицер, вероятно щях да се пропия, като мнозина от тях. След това щеше да дойде демокрацията и да ме съкратят. Сега щях да съм пенсионер и охрана в някой склад или паркинг. - Значи си имал шанс, но си знаел и как да го използваш. - Шансът беше на гърба на вуйчо ми, който беше емигрант в САЩ и заради него не ми позволиха да кандидатствам в духовната семинария. Той не повярва, че в България може да стане нещо позитивно и остана в Америка. Почина в Лос Анджелис. - След като знаеш несгодите на актьорската професия, защо позволи на дъщеря си Алиса да учи в НАТФИЗ за актриса? - Не обичам да се меся в живота на другите, дори да са децата ми. Зарадвах се, когато я приеха социология в СУ и реших, че това е окончателно. С майка й случайно научихме, че кандидатства в театралната академия. Не я спряхме. Как да спра някого, който иска да движи по някакъв начин живота си? Бих дал само съвет. Казах й, че от социология нищо не разбирам, но пък тя знае от опит какъв е животът в актьорските семейства. - Било е неизбежно при толкова много актьори около нея. - Ами при това положение човек или става актьор, или тотално се разделя с тази мисъл. Гледал съм я на изпити, но е трудно да преценя обективно. В края на краищата тя е мое дете. Но й казвам всичко, което според мен не е постигнала. Говорим като приятели с нея, но аз много критикувам близките си и смятам, че трябва да съм безжалостен към тях, ако искам те да постигнат нещо. Но оценката на изкуството е субективна и аз само изказвам личното си мнение. - Синът ти Ясен също като че тръгва по актьорския път. - Да, той засне няколко филма и играе в няколко постановки на Младежкия театър. Още е далече от ориентация, повече се интересува от футбол и автомобилизъм. Но и него не бих спрял - да учи, каквото реши. - В едно интервю казваш, че като дете по цял ден си плувал с гумена лодка по реката, а сега те е страх от дълбока вода. Какво се е променило? - Сега ме мързи. Аз по природа не съм сред активните. Израснах в Самоков и там се пусках с лодка, направена от вътрешната гума на трактор. Пускахме се в буйните води на Искър, които сега ги няма. Били сме на ръба да паднем, да се ударим, да се удавим. Защото аз не знаех да плувам. Ловяхме жаби, палехме големи огньове и ги прескачахме. Детството ми беше прекрасно. Съжалявам децата, които в големите градове нямат възможност да правят всичко това. Реките пресъхнаха, а и не позволяват да се палят гуми на Заговезни. Малките градчета се обезлюдиха, не се виждат играещи деца. Забелязвам, че има голяма разлика между децата, които приемаме от големите градове, и онези, които идват от по-малките. Те са по-плахи по време на изпит, но след това бързо се променят. Всичко, което са трупали в детството им, избухва. Стават по-креативни, имат по-голямо въображение. Които идват от големите градове, са по-опитни и трябва доста труд да положим, за да измъкнем истинското от тях. В малките градове и села вече не ходят на театър. Имат сто тв канала и единствената възможност да отидат някъде е в природата. А природата развива въображението. Бих нарекъл едните домашни кучета, а другите - улични. Градските деца, също като домашните кучета, са по-невнимателни и кола може лесно да ги забърше на пътя. Докато уличното куче повече се грижи за себе си и пресича, когато минават и хората. Уличните кучета са по-устойчиви. Аз съм от селските, от уличните кучета. Така съм израснал и се гордея с това. - Има ли промяна в поведението на младите поколения, които живеят в по-силна агресия на медиите, в шумовата среда на политически борби, обвинения, лицемерие? - Все по-необразовани деца отиват от основните училища в гимназиите и все по-необразовани деца кандидатстват в университетите. Всичко е въпрос на възпитание и мотивация. Ако у тези деца се култивира мотивация за самоусъвършенстване, те ще загърбят всичко, което ги заобикаля - чалгата, престъпността, корупцията, медийната среда. Преди 20 години си мислех, че младите ще спасят България. Вече си мисля, че това не е възможно, защото в България останаха малко от тях. Ние сме по-многобройни от тях и не ги допускаме да вземат нещата в свои ръце. Българинът се оказа много консервативен. Иска децата му да успеят, но не им вярва и не им дава възможности да се развиват и да съществуват по-различни от него. Каквото и да се говори за времето преди демократичните промени, на нас се даваха повече възможности да успяваме и да бъдем по-различни. Но, от друга страна, сега младите знаят, че това, което искат да постигнат, зависи само от тях. Това е самотно занимание. - В театъра ли е най-драматично това положение? - Ами младите лекари, младите адвокати? Но по някакъв начин това ги мотивира и те знаят, че са сам юнакът на коня. Или пропадат, или успяват като по-амбициозни. И след това заминават за чужбина, защото там това се възнаграждава. - Като пътуваш с театри из страната, какво виждаш - как живее актьорът? - Бедно, макар че актьорите никога не са живели богато. Като изключим големите имена преди 10 ноември. И много странно, че точно те първи започнаха да се жалват от жизнения си статус. Това беше некоректно. Те бяха облагодетелствани, получаваха големи хонорари, а се казва, че са нямали нищо. А какво да кажем ние, сливенските актьори, които през 80-те години вземахме заплата от 155 лева, а билетът от Сливен до София беше 8 лв.? (след дипломирането си във ВИТИЗ Атанасов е разпределен в Сливен, където се събира много силна група артисти- б. а.) Българите си казват: “Ами, щом вие сте нямали, какво да кажем за нас!” И авторитетът на актьорската професия падна. Едва напоследък с раздвижването в киното и появата на тв сериалите интересът към актьорската професия се възражда. - Но ставаш по-известен от ролите си в сериалите, а не от сцената. - Няма лошо в това. Децата от първи до осми клас са най-върлите фенове на сериала. Те ни спират, снимат се с нас, разпитват. После идват на театър, за да видят любимците си на живо. Какво да искаме повече! Спомням си първия артист, когото видях на живо. Бисер Киров. Преди много години в Самоков. Бях слушал негови плочи, записите по радиото. И отивам на цирк - не беше идвал в Самоков кой знае от колко години. И гледах как Бисер Киров пее “Аз съм юноша бледен”. Беше невероятно! А когато военният театър дойде в Самоков да покаже “Вишнева градина”, видях на живо Наум Шопов, Стефан Данаилов, Благовеста Кабаиванова. Когато сега пътуваме и играем в провинцията за тези млади хора, които са виждали актьорите само от екрана, сигурно е страхотно преживяване. Разбирам ги, аз съм преживял същото! - В последните години немалко студенти от НАТФИЗ станаха звезди благодарение на тв екрана. - Това е добре, защото популярните актьори преди тях са много експонирани в медийното пространство и не знам дали не са станали скучни на самите себе си. Младите актьори не са рутинирани, изхабени, нямат повторяемост в това, което правят в театъра и киното. Ситуацията е опасна за тях. В един момент могат да се опитат да правят само пари. Но всеки има своя избор. - Какво те интересува в този живот? - Интересува ме кой съм аз. Това е най-същественият въпрос в живота. Става дума за всичко онова, което мисля, че мога да постигна, а не го постигам. За онова, което не се надявам, че мога да направя, а в определени обстоятелства го правя. И тогава се изненадвам от себе си. Най-интересно в живота ми е да се опозная до дъно, до най-отвратителните си характеристики и до най-чистите си намерения. Докъде съм способен да навляза. - Важна ли е подкрепата в семейството, за да правиш това самопознание спокойно и без депресии? - Всяка жена обича да обсебва. Както казват някои колеги: "Дадох всичко от себе си!" Добре де, ако дадеш всичко от себе си, какво остава от теб и за теб? Какво остава за професията ми, за личното ми спокойствие? Аз съм много неспокоен човек. В този смисъл се ожених за жена, която много ясно ме разбира и приема правото на личното пространство. За това съм страшно благодарен на жена ми и на децата ми. Ако мъжът се усеща свободен, винаги се връща. Малцина го разбират - в желанието да задържим някого до себе си, за да е изцяло наш, го губим. - Не те ли изкушиха в политиката? - В зората на демокрацията имах желание да бъда полезен. Колкото нескромно да звучи - обичам да да бъда полезен, да се отдам на някаква кауза. Но реагираха така, че ме отблъснаха. За да ме включат в една партия, ми казаха да доведа още 20 души. Като при пирамидите - доведете още 20 човека и получавате 50 процента отстъпка. Толкова глупаво беше, че аз незабавно забравих желанието си и не се впуснах в идиотщини. В началото на юни актьорът, който придоби широка популярност с образа на агент Колев в сериала "Стъклен дом", смени снимката си на страницата във фейсбук. За късо време под нея се наредиха 292 възторжени изказвания и хвалби. Те са част от 4500-те приятели на Атанасов, докосващи лимита на поддържащия страницата екип. Животът на актьора, който изглежда и на екрана, и извън него некомуникативен, затворен и сухар, се оказва пълен с приключения и изненади. Атанасов е мечтаел да стане свещеник или лекар, но не са го допуснали да следва заради вуйчо емигрант в Америка. За малко де го изпратят да учи за политически офицер в Съветския съюз, но го спасява влизането му във ВИТИЗ. Днес Атанас Атанасов е професор с клас по актьорско майсторство и е търсен партньор на сцената и екрана. - Наско, имаше ли прототип за агент Колев в "Стъклен дом"? - Не, нямах. Не познавам хора от тези среди. Играл съм в театъра няколко подобни роли - например Следователя в спектакъла на Красимир Спасов "Прокурорът" във Военния театър. Но си мисля, че актьорите в киното трупат опита си в театъра. Защото в киното играем типажи. Няма време и не се рискува с роли, които актьорът не познава. А когато играе в театъра, актьорът акумулира познания, които след това използва в киното. Имам представа за хора като Колев - какъв трябва да е, така че да му се възхищавам в професията. Разбира се, нещата в киното и в живота са различни, но всички сме се срещали с хора, които са овластени. Имаме представа например за полицаите, без значение дали са полицаи, или катаджии. Вероятно тази представа не е вярна, но е средноаритметична. Аз се стремя да се абстрахирам от негативната си представа за такъв тип хора, които могат да се намесват в живота ти. - Хората с професията на Колев промениха ли се след 1990 г.? - Не, разбира се. Като пътувах наскоро с кола, по пътя имаше доста пътни полицаи. С изключение на това, че сега избягват да се крият с колите си в храстите, по нищо не се различават от предишните. Има по-млади, които са по-учтиви. - Какъв човек е Колев? С какво те привлича? - Харесва ми това, че той прилича на мен по начина, по който се вписва в обществото - лаконичен е в думите си, прибран в реакциите си. Аз съм социофоб, Колев също леко е отстранен от основната интрига. Има някакъв скепсис в него. Слага бариера в контактите си с другите и не всеки би могъл да влезе в неговите пространства. Притежава толерантност, желание да следва добри правила, има особено чувство за хумор. Разбира се, като всеки човек има своите симпатии и антипатии, но не ги проявява агресивно. - В какъв смисъл казваш, че си социофоб? - Не обичам купоните, коктейлите, партитата. Не понасям шума, присъствието на много хора, с които не можеш да общуваш нормално. Дразни ме липсата на диалог с тях. На коктейлите прескачаш от група на група, от човек на човек, казваш по нещо любезно и толкова. - Не допускаш ли нови хора в личното си пространство? - Аз съм контактен човек. Трудно допускам до себе си, но ако допусна някого, правя го безрезервно. - Възможно ли е актьорът да свикне с някои реакции и с поведението на героя си, така че да ги показва и в живота си? - Когато се играе в театъра, не само е възможно, но и често се случва. Там работиш над ролята в продължение на месец и половина. Случва се, търсейки персонажа си, да започнеш да експериментираш негово поведение в живота си. Месец и половина по 5-6 часа на ден е различно от режима в киното, където снимаш героя си най-много два-три пъти в седмицата, и то не в последователността на неговия живот. В театъра дори се е случвало текст от една пиеса, която репетирам усилено, да го изпускам в представление на друга пиеса същата вечер. Така беше, когато в "Хенрих IV" на Театъра на армията вкарах текст от "Живият труп", който репетирах по същото време в МГТ "Зад канала". По партньорите си усетих, че съм казал не тези думи, които те са очаквали. Това може да се нарече потъване в образа. Но в киното не ми се е случвало. - Преди да следваш във ВИТИЗ, си мечтаел да станеш свещеник или лекар? - Да, такива бяха мечтите ми. Но сега професията ми до голяма степен запълва празнини, които са останали в мечтите ми. - Може ли да се каже, че с преподавателската си работа компенсирашнеосъществената си мечта да проповядваш, да лекуваш характери, които са още в развитие? - Доволен съм от професията си, макар че се отнасям с чувство за хумор към нея. В съсловието се говори, че когато един актьор не може вече добре да се представя на сцената, той изпитва нужда да преподава, да споделя онова, което е разбрал в професията си. Аз съм човек, който се занимава отдавна с театър, така че работата ми е да преподавам, да играя на сцената, да се снимам във филм. - Ако ти се удаде случай, би ли живял в манастир? - Преди година отидох с приятелско семейство в един манастир. Говорихме с игумена, който каза, че има много хора, които дават пари, но никой не иска да остане, да свърши малко работа. И ние се хванахме с брадвите, сякохме дървета и храсталаци, после пренасяхме греди от една разрушена сграда и ги складирахме. Чувствах се прекрасно. След 10 години, ако отида в същия манастир, вероятно ще храня кокошките. - Към края на войниклъка ти, който в онези години беше задължителен след завършване на гимназия, са искали да те изпратят да учиш в офицерска школа в Лвов. Приемането ти във ВИТИЗ е осуетило това. Ако беше заминал за Лвов, какъв щеше да си сега? - Щях да се върна в България като политически офицер в някакво военно поделение. Такъв беше лейтенант Тонев, който ме пусна да се явя на изпитите за ВИТИЗ. Ако не беше той, нямаше да мога да кандидатствам. Щях да стана политически офицер, вероятно щях да се пропия, като мнозина от тях. След това щеше да дойде демокрацията и да ме съкратят. Сега щях да съм пенсионер и охрана в някой склад или паркинг. - Значи си имал шанс, но си знаел и как да го използваш. - Шансът беше на гърба на вуйчо ми, който беше емигрант в САЩ и заради него не ми позволиха да кандидатствам в духовната семинария. Той не повярва, че в България може да стане нещо позитивно и остана в Америка. Почина в Лос Анджелис. - След като знаеш несгодите на актьорската професия, защо позволи на дъщеря си Алиса да учи в НАТФИЗ за актриса? - Не обичам да се меся в живота на другите, дори да са децата ми. Зарадвах се, когато я приеха социология в СУ и реших, че това е окончателно. С майка й случайно научихме, че кандидатства в театралната академия. Не я спряхме. Как да спра някого, който иска да движи по някакъв начин живота си? Бих дал само съвет. Казах й, че от социология нищо не разбирам, но пък тя знае от опит какъв е животът в актьорските семейства. - Било е неизбежно при толкова много актьори около нея. - Ами при това положение човек или става актьор, или тотално се разделя с тази мисъл. Гледал съм я на изпити, но е трудно да преценя обективно. В края на краищата тя е мое дете. Но й казвам всичко, което според мен не е постигнала. Говорим като приятели с нея, но аз много критикувам близките си и смятам, че трябва да съм безжалостен към тях, ако искам те да постигнат нещо. Но оценката на изкуството е субективна и аз само изказвам личното си мнение. - Синът ти Ясен също като че тръгва по актьорския път. - Да, той засне няколко филма и играе в няколко постановки на Младежкия театър. Още е далече от ориентация, повече се интересува от футбол и автомобилизъм. Но и него не бих спрял - да учи, каквото реши. - В едно интервю казваш, че като дете по цял ден си плувал с гумена лодка по реката, а сега те е страх от дълбока вода. Какво се е променило? - Сега ме мързи. Аз по природа не съм сред активните. Израснах в Самоков и там се пусках с лодка, направена от вътрешната гума на трактор. Пускахме се в буйните води на Искър, които сега ги няма. Били сме на ръба да паднем, да се ударим, да се удавим. Защото аз не знаех да плувам. Ловяхме жаби, палехме големи огньове и ги прескачахме. Детството ми беше прекрасно. Съжалявам децата, които в големите градове нямат възможност да правят всичко това. Реките пресъхнаха, а и не позволяват да се палят гуми на Заговезни. Малките градчета се обезлюдиха, не се виждат играещи деца. Забелязвам, че има голяма разлика между децата, които приемаме от големите градове, и онези, които идват от по-малките. Те са по-плахи по време на изпит, но след това бързо се променят. Всичко, което са трупали в детството им, избухва. Стават по-креативни, имат по-голямо въображение. Които идват от големите градове, са по-опитни и трябва доста труд да положим, за да измъкнем истинското от тях. В малките градове и села вече не ходят на театър. Имат сто тв канала и единствената възможност да отидат някъде е в природата. А природата развива въображението. Бих нарекъл едните домашни кучета, а другите - улични. Градските деца, също като домашните кучета, са по-невнимателни и кола може лесно да ги забърше на пътя. Докато уличното куче повече се грижи за себе си и пресича, когато минават и хората. Уличните кучета са по-устойчиви. Аз съм от селските, от уличните кучета. Така съм израснал и се гордея с това. - Има ли промяна в поведението на младите поколения, които живеят в по-силна агресия на медиите, в шумовата среда на политически борби, обвинения, лицемерие? - Все по-необразовани деца отиват от основните училища в гимназиите и все по-необразовани деца кандидатстват в университетите. Всичко е въпрос на възпитание и мотивация. Ако у тези деца се култивира мотивация за самоусъвършенстване, те ще загърбят всичко, което ги заобикаля - чалгата, престъпността, корупцията, медийната среда. Преди 20 години си мислех, че младите ще спасят България. Вече си мисля, че това не е възможно, защото в България останаха малко от тях. Ние сме по-многобройни от тях и не ги допускаме да вземат нещата в свои ръце. Българинът се оказа много консервативен. Иска децата му да успеят, но не им вярва и не им дава възможности да се развиват и да съществуват по-различни от него. Каквото и да се говори за времето преди демократичните промени, на нас се даваха повече възможности да успяваме и да бъдем по-различни. Но, от друга страна, сега младите знаят, че това, което искат да постигнат, зависи само от тях. Това е самотно занимание. - В театъра ли е най-драматично това положение? - Ами младите лекари, младите адвокати? Но по някакъв начин това ги мотивира и те знаят, че са сам юнакът на коня. Или пропадат, или успяват като по-амбициозни. И след това заминават за чужбина, защото там това се възнаграждава. - Като пътуваш с театри из страната, какво виждаш - как живее актьорът? - Бедно, макар че актьорите никога не са живели богато. Като изключим големите имена преди 10 ноември. И много странно, че точно те първи започнаха да се жалват от жизнения си статус. Това беше некоректно. Те бяха облагодетелствани, получаваха големи хонорари, а се казва, че са нямали нищо. А какво да кажем ние, сливенските актьори, които през 80-те години вземахме заплата от 155 лева, а билетът от Сливен до София беше 8 лв.? (след дипломирането си във ВИТИЗ Атанасов е разпределен в Сливен, където се събира много силна група артисти- б. а.) Българите си казват: “Ами, щом вие сте нямали, какво да кажем за нас!” И авторитетът на актьорската професия падна. Едва напоследък с раздвижването в киното и появата на тв сериалите интересът към актьорската професия се възражда. - Но ставаш по-известен от ролите си в сериалите, а не от сцената. - Няма лошо в това. Децата от първи до осми клас са най-върлите фенове на сериала. Те ни спират, снимат се с нас, разпитват. После идват на театър, за да видят любимците си на живо. Какво да искаме повече! Спомням си първия артист, когото видях на живо. Бисер Киров. Преди много години в Самоков. Бях слушал негови плочи, записите по радиото. И отивам на цирк - не беше идвал в Самоков кой знае от колко години. И гледах как Бисер Киров пее “Аз съм юноша бледен”. Беше невероятно! А когато военният театър дойде в Самоков да покаже “Вишнева градина”, видях на живо Наум Шопов, Стефан Данаилов, Благовеста Кабаиванова. Когато сега пътуваме и играем в провинцията за тези млади хора, които са виждали актьорите само от екрана, сигурно е страхотно преживяване. Разбирам ги, аз съм преживял същото! - В последните години немалко студенти от НАТФИЗ станаха звезди благодарение на тв екрана. - Това е добре, защото популярните актьори преди тях са много експонирани в медийното пространство и не знам дали не са станали скучни на самите себе си. Младите актьори не са рутинирани, изхабени, нямат повторяемост в това, което правят в театъра и киното. Ситуацията е опасна за тях. В един момент могат да се опитат да правят само пари. Но всеки има своя избор. - Какво те интересува в този живот? - Интересува ме кой съм аз. Това е най-същественият въпрос в живота. Става дума за всичко онова, което мисля, че мога да постигна, а не го постигам. За онова, което не се надявам, че мога да направя, а в определени обстоятелства го правя. И тогава се изненадвам от себе си. Най-интересно в живота ми е да се опозная до дъно, до най-отвратителните си характеристики и до най-чистите си намерения. Докъде съм способен да навляза. - Важна ли е подкрепата в семейството, за да правиш това самопознание спокойно и без депресии? - Всяка жена обича да обсебва. Както казват някои колеги: "Дадох всичко от себе си!" Добре де, ако дадеш всичко от себе си, какво остава от теб и за теб? Какво остава за професията ми, за личното ми спокойствие? Аз съм много неспокоен човек. В този смисъл се ожених за жена, която много ясно ме разбира и приема правото на личното пространство. За това съм страшно благодарен на жена ми и на децата ми. Ако мъжът се усеща свободен, винаги се връща. Малцина го разбират - в желанието да задържим някого до себе си, за да е изцяло наш, го губим. - Не те ли изкушиха в политиката? - В зората на демокрацията имах желание да бъда полезен. Колкото нескромно да звучи - обичам да да бъда полезен, да се отдам на някаква кауза. Но реагираха така, че ме отблъснаха. За да ме включат в една партия, ми казаха да доведа още 20 души. Като при пирамидите - доведете още 20 човека и получавате 50 процента отстъпка. Толкова глупаво беше, че аз незабавно забравих желанието си и не се впуснах в идиотщини. В. „24 часа”,25-ти Юни 2011, Димитър Стайков