Всички живеем в стъклен дом. Творецът е мазохист – в името на работата си преживява лични загуби

Проф. Атанасов, искате ли децата ви да живеят в стъклен дом? Питам ви, защото в този сериал играете агент Колев. - Ние всички живеем в стъклени домове. Което е и добро, и лошо. Защото непрекъснато има обстоятелства и ситуации, които напукват стъклото на нашия аквариум. Но напукването на стъклото и излизането от вакуума ни кара да вдишваме по-дълбоко въздух, макар и с усилие. Времето, в което живеем, е изключително динамично, но лично аз предпочитам да живея в сложно време. Това мотивира човека. - Доколко е вярно, че точно във време на криза се появяват най-големите постижения в изкуството? ¬ Гениите се появяват тогава, когато не може без тях. Затова са се раждали в най-мракобесните времена. За човека на изкуството винаги е полезно малко повече неспокойствие. Творецът винаги е знаел, че от творчество няма да стане по-богат. Единственото удовлетворение е духът му да бъде подвижен. В този смисъл творецът е един мазохист. В името на творчеството той преживява редица лични загуби. Това му създава изключително много проблеми в жизнения път, но те по някакъв начин носят позитиви в работата му. ¬ Вие как успявате да балансирате? ¬ Реално погледнато, нямам от какво да се оплаквам. Аз съм един щастлив човек. Смятам, че това, което мога, по някакъв начин е получило отзвук и имам позиция в съсловието и в живота си. Как успявам? Без прекалени амбиции. Прекалената амбиция е изключително вредна. - Напоследък много се говори за пенсиите на артистите. Талантът може ли да излезе в пенсия? - Преди доста години имаше една вълна на пенсиониране в Народния театър. Жените бяха пенсионирани на 55, а мъжете на 60. Колегите бяха прекрасни актьори и принудителното им оттегляне беше загуба за българския театър. Личният им живот в последните години беше доста труден, но те продължиха да работят. Пътуваха, а някои от тях измряха по пътищата. Затова си мисля, че хората, които се занимават с творчество, не могат да бъдат пенсионирани. В този случай опираме до правото на личен избор. Стигне ли определена възраст, човек сам трябва да си даде сметка – докъде и дали трябва да продължи. Има един момент, в който се струпват всички поражения на възрастта. Амортизацията във физиката и психиката на актьора е наистина голяма. И заедно с възрастта подлага крак независимо от всички успехи, които си имал. В един момент човек трябва да спре. Грета Гарбо е била твърде млада, когато е казала „дотук”. Всеки има право на личен избор, но трябва да бъдем с разсъдъка си, с бърза памет и мисъл, преди да е станало късно, защото иначе ставаме за посмешище. - „Жребият”, „Дом за нашите деца”, „Стъклен дом” ¬ тези сериали с ваше участие отразяват различни епохи на България. Как се променя нацията ни според вас? ¬ За съжаление не се променя. Българинът е голям нихилист. В доброто вижда зло, в злото вижда добро. Не зная каква е причината, но ние много трудно откриваме добротата и сме склонни да я признаем. Не приемаме успехите на другите, по-скоро те са наши провали. От всичко сме недоволни. Много негативизъм има в мисленето ни. Затова не сме се променили. Ако бяхме мръднали една крачка напред в мисленето си, бихме постигнали много повече във всички области на живота ни. Всичко започваме отначало. Направеното преди нас опитваме да го обърнем с хастара навън и смятаме, че сме пионери във всичко, което вършим. Това е пагубно. ¬ Учебната година в НАТФИЗ вече започна, вярно ли е, че заради намаления бюджет занятията ще бъдат по-кратки? ¬ Бяхме длъжни да предприемем антикризисни мерки, защото бюджетът ни е драстично орязан. За съжаление наистина ще се наложи да имаме 2-3 месеца зимна ваканция. Орязването на бюджетите на висшите учебни заведения е пагубно. Не само за нашата академия, Консерваторията и Художествената академия, а за всички. Двайсет години работя в театралната академия и забелязвам, че децата от всеки следващ випуск стават все по-неграмотни, все по-незаинтересовани и все по-малко четат. Образованието ни е на изключително ниско ниво. Народът ни се опростачва масово. Ниският статус на българския учител, преподавател и учен води до бъдеще, което няма да бъде добро. Не зная защо двадесет години това никой не го разбира. И всички, които сега са в опозиция, не си дават сметка, че са били управляващи и че сегашното е част и от онова, което те са сътворили. Преди няколко дни с мои студенти се върнахме от фестивал в Милано, където можахме да сверим часовниците си. Обсъждахме с колеги, че славянската актьорска школа е на изключително високо ниво. Театърът, литературата, музиката, киното – биха могли да бъдат национална гордост, лицето на нацията. И не мога да разбера защо тези неща, с които можем да се гордеем извън Калотина, се унищожават целенасочено. С какво да се гордеем, ако не с тях? С икономиката си? Или с компютрите, произведени в Правец? ¬ При така очертана картина какво ви дава сили да продължите да се занимавате с театър? ¬ Може би звучи грубо, но все пак човек с нещо трябва да се занимава. Това е единственото нещо, с което съм се занимавал, то ми доставя удовлетворение, до голяма степен ме измъква от реалния живот, то е моето спасение, това са моите фантазии, моите мечти. ¬ Освен актьор и преподавател в НАТФИЗ бяхте и директор на Сатиричния театър. Когато ви поставиха пред избор директорството или преподаването, защо избрахте НАТФИЗ? ¬ Като директор на Сатиричния театър бях назначен на 4-часов работен ден, а свърших работа, все едно съм работил 12 часа. Наистина работех толкова. За съжаление с всяко ново правителство се изменя и конюнктурата в конкурсите и назначаването на директори. Предпочетох академията, защото там работя много по-дълго време, вложил съм усилия и енергия, работата ми е изключително интересна. При неналичието на идеи за театрална реформа, при такава силна опозиция от твърде консервативните актьорски среди, с които младите колеги не могат да се преборят, с тромавото Министерство на културата, с невъзможността да се върви напред, с ниското заплащане на труда, защо трябваше да остана там? - Каква трябваше да бъде театралната реформа според вас? - Театралната реформа трябваше да бъде много по-радикална. Струва ми се, че останаха да продължат съществуването си театри, в които никога нищо не се е случвало и не е имало добър театър. Мислех, че тази реформа ще засегне много повече театри, а не единствено Смолянския да премине към Пловдивския и „Сълза и смях” към Народния театър. Искаше ми се да има сцени, в които да могат реализират своите идеи млади екипи с млади актьори, режисьори и мениджъри. За съжаление това не се случи. Затова младите хора ще продължават да пълнят дискотеки, в които вилнее чалгата. В малките градове няма да стъпват качествени спектакли, ще се разпространява халтурата. Цялата система в театъра е много объркана – има щатни трупи и актьори на свободна практика. Заплащането е изключително ниско и понякога работата в театъра пречи на основната работа на актьорите. Колегите се продават за стотинки, защото нямат друг изход. Но аз имам надежда, че талантът ще се реализира. Въпреки системата. ЕЛЕНА КРЪСТЕВА В. „Монитор”, 25.09.2010