разговор с проф. д-р Атанас Атанасов Мая Кисьова сп. Театър, бр.10-12,2009 г., рубрика “НАТФИЗ”

Със създаването на Държавното висше театрално училище (1948), днешната НАТФИЗ, първият ректор проф. Димитър Митов заявява на бъдещите преподаватели, че всеки от тях трябва да има свой учебник. Как се реализира това пожелание през годините, какво е съотношението на опита на големите световни театрални школи и българския принос, които се прилагат като педагогическа практика в академията – е сама по себе си отделна интересна тема. Проф. д-р Атанас Атанасов вече създаде свой учебник. Респектиращият му актьорски път се съчета с 18-годишна преподавателска работа в НАТФИЗ, а през 2009-та година дисертационният му труд “Сценичният образ – аспекти на субективния подход” излезе в книгата “Субект и Образ” (издателство “Валентин Траянов”). Бил е асистент на Елена Баева, Крикор Азарян и Пламен Марков, а от 2002 г. води клас по специалността Актьорско майсторство за драматичен театър. Когато прочетох труда, получих просветление по вълнуващи ме години въпроси. Опитах се да определя какво представлява тази нова жива теоретична енергия – актуализиране, реорганизиране, преосмисляне, коригиране, “проветряване”, реставриране? Защото се диалогизира със Станиславски, Брехт, Гротовски, Таиров... Напомни ми и за древния лечителски талант безкръвно да се извадят и измият органите и да се поставят обратно в тялото на буден човек – всяка система по актьорство прилича на организъм... (По-късно прочетох в едно интервю Homo Ludens / 2-3’2001, че Атанас Атанасов не е бил далеч от мисълта да се насочи към медицина или към филология). Магическото словосъчетание “Субективен подход” като че ли освобождава и читателя от предварителната нагласа, че книгата е теоретична. И веднага му се приисква да попадне в ситуация на изпробване, бидейки Субект. Как възникна идеята за тази тема? В нея не Актьорът, а Субектът е изправен срещу Образа. Не би могло да бъде другояче. Една от причините за размисъл в тази посока беше натрупания ми сценичен опит и работата със студентите. Питах се: “Защо, по дяволите, в театралната теория и практика Актьорът бива идентифициран с Личността, която упражнява тази професия…Не е ли професията само един от ролевите модели, в които Личността се превъплътява в определено време и на определено място?” Ролевият модел на актьорската професия е “специфичен” /колкото и да е банализирано това понятие/. „Моделът” черпи опит и енергия от психо-физическите характеристики на цялостната личностна природа. Дори само това, че Личността, която упражнява своя професионален ролеви модел е мъж или жена, предопределя изходната точка към начина на възприемане, в принципите на взаимодействие, в отразяването на заобикалящия ни свят…Това е факт и той е основополагащ не само в банално-ежедневните ролеви модели, но и в професионално-творческия модел, който Личността е избрала за свое призвание. Неоспоримо е също, че всеки от нас влага в професията си и онази Воля за смисъл, която смята за полезно-резултативна в осъществяването на житейските си намерения и цели. Изключително важен е и факта, че всички ние – от раждането до своята смърт сме в непрекъснато движение. Крачим по избрания път, връщаме се назад, търсим странични пътеки...Преодоляваме препятствия или попадаме в техния плен... Преследваме или сме преследвани…Нито духът ни, нито материята, която той обитава, има покой. В движението и в резултата от промяната трупаме познания за света, за самите себе си...за възможното и невъзможното, за допустимото и недопустимото, за страховете, които мотивират действията и бездействията ни. Защо тогава тази неподвластна на покоя Личност трябва да бъде елиминирана или подчинена на един от ролевите си модели…още повече, че „специфичната” актьорска професия е единствената, която дава възможност за вдъхновено вентилиране на психичния ни живот…Не занаятчийски игрови модел, а пречистване. Терапия! Необходима е само една стъпка, и Личността може да прекрачи в пространствата на своята творческа уникалност. Да позволи съучастие в творчеството! Така се роди идеята за „Субект и Образ”… Това са само щрихите. Те ме „подведоха” да започна авантюристичното си изследване. Сега съм убеден, че преди да бъдат безрезервно заимствани в настоящето, някои от написаните в миналото методологически студии трябва да бъдат коригирани. Подчертавам, че подобни разсъждения ангажират единствено моя практически опит, макар и повлиян от работата ми с доста режисьори и томове литература от областта на психологията и философията. От позицията на актьорския си ролеви модел съм се чувствал прекрасно, когато се залъгвах, че се „превъплътявам”. Питах се дали и доколко това се е случвало…дали превъплъщението изобщо е възможно. Доста по-късно осъзнах, че превъплътяване се „случва” единствено когато камертона на моята природа е докоснал грапавините на сценичния образ. Или обратното-моите грапавини са звъннали от външно докосване. Вече зная, че гъвкавата и лукава двойнственост „да бъда едновременно себе си и някой друг” изчезва единствено в тези мигове на завихрено съзвучие. Това е и причината, която ми даде увереност да изповядвам тезата, че „превъплътяването” е един некоректен, спорен термин. За мен беше изключително полезно да подложа на проверка и изследване процеса на актьорската двойнственост. Дотолкова, доколкото „превъплътяването” не е психо-патологично раздвояване на Личността - то Е възможно. Но звъна на струната не е достатъчен. Изключително важно е още едно условие: да свалим характеровата си броня. Това вече е истински е талант и той може да бъде култивиран. Пишете: “Сценичният образ е възможност Субектът да изрази себе си съобразно времето, мотивацията и волята за смисъл, които заслужават да бъдат сценично оживени в конкретното битийно време.”. Можете ли в този контекст да кажете в коя роля изразихте най-пълно себе си? Имате внушителен опит и възможността да изградите значителни световни образи. Въпросът не е само до възможността да експонираш себе си на сцената. Има ли Субекта необходимост от това? Има ли желание? Здравите желанията имат и лимит, и граници…за разлика от стихийното безгранично желание на Актьора за тотално себеизразяване. По тази причина, Субектът и неговия Актьор са в непрекъсната схватка. С ролята можеш да се предоставиш, но с ролята можеш и да се скриеш. При това и в двата случая- талантливо. С ролята можеш да лъжеш публиката, ролята помага да залъжеш и себе си…Много е важно какво ръководи психичната ти цялост…какво и е нужно…какво търси, от какво бяга… В определени роли съм изразявал себе си повече, в някои – по-малко, в някои – изобщо не съм. Истината е, че винаги съм имал неистово желание това да се случва… За мен е важно е и друго…Ролите помагат на най-близките ми хора да ме припознават всеки път. Ролите дават възможност и на самия мен да изповядам на близките си онова, което характеровата ми броня не позволява в други случаи. Не съм си признавал досега-не се е случвало- но нямам причина да крия, че доста често от сцената с чуждите думи и със своето вълнение говоря с любимите си хора. Дори когато те не са в залата. Не зная какво откриват непознатите, но когато някога някъде се усмихне и ме поздрави непознат зная, че някога от някоя сцена съм произнесъл съкровеното си, непревъплътено вълнение. Не мога да отрека, че в подобни случаи ролевия модел на професията, която упражнявам освен усилия и тъга, ми носи и щастливи мигове. А Мъжът от “Верона”? Знам, че сте пристрастен към тази роля. Много ценя работата си с Явор и екипа на спектакъла. Обичам всичко, което ни се случи. Има още няколко спектакъла, които ми помогнаха да открия у себе и Мъжа, който желая да бъда, и Мъжа, който не искам да съм. Ценното за мен от тези роли е познанието, че мога да бъда и единия и другия. Намирате смисъла на преподаването в “съучастие, партньорство, равнопоставеност” (сп. Театър’1996 “Педагогическа роля”). Съхранява ли се този смисъл в спецификата на всеки следващ випуск? Преминахме през “синдрома на панела, нитратите”, сега сме сред емотикони... Продължавам по същия път и вярвам, че крайната цел става толкова по-значима, колкото по-позитивни усилия влагам в пътя към нея. Независимо какво /ми/ се случва междувременно. Прощавам, защото не съм безгрешен, уча се, защото зная недостатъчно. Творчеството е съучастие, взаимност, добронамереност, отграничаване от закони и догми. За мен педагогиката е роля, но „превъплътяването” в нея намирам за едно от най-безсмислените занимания. Засега все още намирам смисъл в тази роля. Как се отнасяте към спонтанността на студентите? Например в плоскостта на първото запознаване с ролята. От студентите научих колко съм загубил, когато не съм се отнасял спонтанно към ролите в първите си актьорски години. Много ценя тази спонтанност. Разглеждате актьорската професия “единствено като специфично качество на личностната природа”... Да. Категорично. Споделяте (Homo Ludens 2-3’2001:41), че в един ранен етап от собственото си израстване осъзнаването, “че актьорската професия е хищническа професия”, и “за да бъдеш актьор, трябва да се лишиш от някои естествени човешки качества”... We're actors - we're the opposite of people. (Том Стопард) Сега, когато говорим за Актьор и Субект – професионалистът-хищник спокойно може да съществува, заедно с един кротък и тих човек - не е невъзможно... Да, така е. Тази професия има хищническа природа и за съжаление доста често унищожава своя родител. Професията амортизира бавно и целенасочено Личността. Субектът трябва да притежава изключително стабилен психически статус, за да може успешно да се противопоставя на своето „специфично” професионално качество. В зависимост от взаимоотношенията на триадата Субект-Актьор-Сценичен образ, вариантите в житейско-творческите им проявленията са неизброими. Във всички случаи, животът на Субекта упражняващ актьорска професия е ад: Гениален Актьор в семпла Личност, Семпъл Актьор в извисен Субект, Творчески прозрения с личностно-психопатични пристъпи, Личностна деградация при успех /провал/…и т. н. и т. н. Вероятно спасението е в таланта да се отчуждиш навременно и равновесно от специфичните качества на самия себе си. Според Вас “Актьорът за Субекта е Той, а не Аз”. Подчертавате “асоциативното мислене като предимство на Субекта”. На пръв поглед – прегрупиране на позиции, но осмислянето на новата конфигурация освобождава неподозирани пространства в практическата работа над Образа... Първото, за което Актьорът трябва да се огледа в първата си среща с ролята, е опита на неговия Субект. Второто е по-важно: след оглеждането категорично да спре с контрола. Много често след първите репетиции „на маса” /и аз съм бил участник в такива диалози/ актьорът казва: “Това аз никога не бих го направил.” Работата е в това, че никой не го интересува какво той /Субектът/ би направил. Опитвайки се да интерпретира сценичен образ, Субектът трябва да допусне, че е способен на всичко. На абсолютно всичко! В този смисъл, професията е перфектен механизъм в процесите на себепознанието. От своя страна, себепознанието е най-успешния път към творчеството. Дори противопоставяйки се на онова, което не искаме да признаем че сме открили за себе си в пътя към сценичния образ, ние подсъзнателно го изтласкваме. Това е единствената възможност да се освободим от наложените ни ограничения, от ограниченията които сами си налагаме, от „първите седем години”, от следващите десет…от страха, от социума, от морала, от етиката… В един от последните си текстове, публикуван след смъртта му, Йежи Гротовски задава реторично въпросите: “Какво може някой да предаде на някого? Как и на кого точно да го предаде?”... Гротовски ми е предал убеждението и теоретичния си опит за абсолютното оголване на актьора. Аз го приех с благодарност, но се опитвам да оголя не актьора в себе си, а относително познатата цялост на своята природата…И да продължа в старанието си да се изненадвам от себе си. Вярвам, че голотата в изкуството е висша човешка невинност. За съжаление, не мога подобно на Гротовски да задам на себе си реторичния въпрос: „Мога ли да бъда невинен?” Дали системата на Станиславски до 90-те години у нас не е била преподавана в контекста на общественото унифициране, което тогавашния строй изискваше? Днес идеята за отделянето на Актьора от Субекта, осъзнаването й... Не че не е съществувала и преди, но никой не се е сетил, не я е формулирал, а това е много важно. Много от актьорите, когато са били студенти, са оставали встрани, защото са се плашели от себе си... Станиславски има прекрасни методологически открития. Много национални театрални школи са използвали и използват, коригират и /или/ доразвиват неговата Система. Българската актьорска школа е добра по причина на Станиславски. Основното в съпротивите ми към Системата на този педагог е един от неговите закони за работата върху ролята: “Преди всичко, вие трябва да тръгнете от Актьора в себе си”. Актьорството е занаят. Той се учи лесно – има няколко прости правила: биография, причинно-следствени връзки, обстоятелства, конфликт, действие “Ако”…Има десетина опорни точки и всеки талантлив Субект съобразно жанра, стилистиката, формата, мястото и всичко останало, може да бъде необходим за своята публиката. Овладял занаята, какво печели Субектът? Това се опитвам да открия за себе си…В опита ми са и неудовлетворенията от занаята, и спокойния сън. В своята “Естетика на словесното творчество” Михаил Бахтин описва особеното променящо се с всеки поглед отношение на автора към своята работа. Как се отнасяте в този момент към книгата “Субект и Образ” на Атанас Атанасов? Книгата е един пореден, но отминал етап. Дори за самия мен. Тя може да бъде прочетена, но в никакъв случай не бива да бъде учебник. Всеки сам трябва да открие своя подход към Сценичния образ. Човешката уникалност може само да загуби, ако следва чуждия опит, чуждите пътеки…Не само в занаята, „Всяка форма, родена вече е мъртва”. Убеден съм, че зад думите в тази фраза на П. Брук има много дълбоки послания. Със създаването на Държавното висше театрално училище (1948), днешната НАТФИЗ, първият ректор проф. Димитър Митов заявява на бъдещите преподаватели, че всеки от тях трябва да има свой учебник. Как се реализира това пожелание през годините, какво е съотношението на опита на големите световни театрални школи и българския принос, които се прилагат като педагогическа практика в академията – е сама по себе си отделна интересна тема. Проф. д-р Атанас Атанасов вече създаде свой учебник. Респектиращият му актьорски път се съчета с 18-годишна преподавателска работа в НАТФИЗ, а през 2009-та година дисертационният му труд “Сценичният образ – аспекти на субективния подход” излезе в книгата “Субект и Образ” (издателство “Валентин Траянов”). Бил е асистент на Елена Баева, Крикор Азарян и Пламен Марков, а от 2002 г. води клас по специалността Актьорско майсторство за драматичен театър. Когато прочетох труда, получих просветление по вълнуващи ме години въпроси. Опитах се да определя какво представлява тази нова жива теоретична енергия – актуализиране, реорганизиране, преосмисляне, коригиране, “проветряване”, реставриране? Защото се диалогизира със Станиславски, Брехт, Гротовски, Таиров... Напомни ми и за древния лечителски талант безкръвно да се извадят и измият органите и да се поставят обратно в тялото на буден човек – всяка система по актьорство прилича на организъм... (По-късно прочетох в едно интервю Homo Ludens / 2-3’2001, че Атанас Атанасов не е бил далеч от мисълта да се насочи към медицина или към филология). Магическото словосъчетание “Субективен подход” като че ли освобождава и читателя от предварителната нагласа, че книгата е теоретична. И веднага му се приисква да попадне в ситуация на изпробване, бидейки Субект. Как възникна идеята за тази тема? В нея не Актьорът, а Субектът е изправен срещу Образа. Не би могло да бъде другояче. Една от причините за размисъл в тази посока беше натрупания ми сценичен опит и работата със студентите. Питах се: “Защо, по дяволите, в театралната теория и практика Актьорът бива идентифициран с Личността, която упражнява тази професия…Не е ли професията само един от ролевите модели, в които Личността се превъплътява в определено време и на определено място?” Ролевият модел на актьорската професия е “специфичен” /колкото и да е банализирано това понятие/. „Моделът” черпи опит и енергия от психо-физическите характеристики на цялостната личностна природа. Дори само това, че Личността, която упражнява своя професионален ролеви модел е мъж или жена, предопределя изходната точка към начина на възприемане, в принципите на взаимодействие, в отразяването на заобикалящия ни свят…Това е факт и той е основополагащ не само в банално-ежедневните ролеви модели, но и в професионално-творческия модел, който Личността е избрала за свое призвание. Неоспоримо е също, че всеки от нас влага в професията си и онази Воля за смисъл, която смята за полезно-резултативна в осъществяването на житейските си намерения и цели. Изключително важен е и факта, че всички ние – от раждането до своята смърт сме в непрекъснато движение. Крачим по избрания път, връщаме се назад, търсим странични пътеки...Преодоляваме препятствия или попадаме в техния плен... Преследваме или сме преследвани…Нито духът ни, нито материята, която той обитава, има покой. В движението и в резултата от промяната трупаме познания за света, за самите себе си...за възможното и невъзможното, за допустимото и недопустимото, за страховете, които мотивират действията и бездействията ни. Защо тогава тази неподвластна на покоя Личност трябва да бъде елиминирана или подчинена на един от ролевите си модели…още повече, че „специфичната” актьорска професия е единствената, която дава възможност за вдъхновено вентилиране на психичния ни живот…Не занаятчийски игрови модел, а пречистване. Терапия! Необходима е само една стъпка, и Личността може да прекрачи в пространствата на своята творческа уникалност. Да позволи съучастие в творчеството! Така се роди идеята за „Субект и Образ”… Това са само щрихите. Те ме „подведоха” да започна авантюристичното си изследване. Сега съм убеден, че преди да бъдат безрезервно заимствани в настоящето, някои от написаните в миналото методологически студии трябва да бъдат коригирани. Подчертавам, че подобни разсъждения ангажират единствено моя практически опит, макар и повлиян от работата ми с доста режисьори и томове литература от областта на психологията и философията. От позицията на актьорския си ролеви модел съм се чувствал прекрасно, когато се залъгвах, че се „превъплътявам”. Питах се дали и доколко това се е случвало…дали превъплъщението изобщо е възможно. Доста по-късно осъзнах, че превъплътяване се „случва” единствено когато камертона на моята природа е докоснал грапавините на сценичния образ. Или обратното-моите грапавини са звъннали от външно докосване. Вече зная, че гъвкавата и лукава двойнственост „да бъда едновременно себе си и някой друг” изчезва единствено в тези мигове на завихрено съзвучие. Това е и причината, която ми даде увереност да изповядвам тезата, че „превъплътяването” е един некоректен, спорен термин. За мен беше изключително полезно да подложа на проверка и изследване процеса на актьорската двойнственост. Дотолкова, доколкото „превъплътяването” не е психо-патологично раздвояване на Личността - то Е възможно. Но звъна на струната не е достатъчен. Изключително важно е още едно условие: да свалим характеровата си броня. Това вече е истински е талант и той може да бъде култивиран. Пишете: “Сценичният образ е възможност Субектът да изрази себе си съобразно времето, мотивацията и волята за смисъл, които заслужават да бъдат сценично оживени в конкретното битийно време.”. Можете ли в този контекст да кажете в коя роля изразихте най-пълно себе си? Имате внушителен опит и възможността да изградите значителни световни образи. Въпросът не е само до възможността да експонираш себе си на сцената. Има ли Субекта необходимост от това? Има ли желание? Здравите желанията имат и лимит, и граници…за разлика от стихийното безгранично желание на Актьора за тотално себеизразяване. По тази причина, Субектът и неговия Актьор са в непрекъсната схватка. С ролята можеш да се предоставиш, но с ролята можеш и да се скриеш. При това и в двата случая- талантливо. С ролята можеш да лъжеш публиката, ролята помага да залъжеш и себе си…Много е важно какво ръководи психичната ти цялост…какво и е нужно…какво търси, от какво бяга… В определени роли съм изразявал себе си повече, в някои – по-малко, в някои – изобщо не съм. Истината е, че винаги съм имал неистово желание това да се случва… За мен е важно е и друго…Ролите помагат на най-близките ми хора да ме припознават всеки път. Ролите дават възможност и на самия мен да изповядам на близките си онова, което характеровата ми броня не позволява в други случаи. Не съм си признавал досега-не се е случвало- но нямам причина да крия, че доста често от сцената с чуждите думи и със своето вълнение говоря с любимите си хора. Дори когато те не са в залата. Не зная какво откриват непознатите, но когато някога някъде се усмихне и ме поздрави непознат зная, че някога от някоя сцена съм произнесъл съкровеното си, непревъплътено вълнение. Не мога да отрека, че в подобни случаи ролевия модел на професията, която упражнявам освен усилия и тъга, ми носи и щастливи мигове. А Мъжът от “Верона”? Знам, че сте пристрастен към тази роля. Много ценя работата си с Явор и екипа на спектакъла. Обичам всичко, което ни се случи. Има още няколко спектакъла, които ми помогнаха да открия у себе и Мъжа, който желая да бъда, и Мъжа, който не искам да съм. Ценното за мен от тези роли е познанието, че мога да бъда и единия и другия. Намирате смисъла на преподаването в “съучастие, партньорство, равнопоставеност” (сп. Театър’1996 “Педагогическа роля”). Съхранява ли се този смисъл в спецификата на всеки следващ випуск? Преминахме през “синдрома на панела, нитратите”, сега сме сред емотикони... Продължавам по същия път и вярвам, че крайната цел става толкова по-значима, колкото по-позитивни усилия влагам в пътя към нея. Независимо какво /ми/ се случва междувременно. Прощавам, защото не съм безгрешен, уча се, защото зная недостатъчно. Творчеството е съучастие, взаимност, добронамереност, отграничаване от закони и догми. За мен педагогиката е роля, но „превъплътяването” в нея намирам за едно от най-безсмислените занимания. Засега все още намирам смисъл в тази роля. Как се отнасяте към спонтанността на студентите? Например в плоскостта на първото запознаване с ролята. От студентите научих колко съм загубил, когато не съм се отнасял спонтанно към ролите в първите си актьорски години. Много ценя тази спонтанност. Разглеждате актьорската професия “единствено като специфично качество на личностната природа”... Да. Категорично. Споделяте (Homo Ludens 2-3’2001:41), че в един ранен етап от собственото си израстване осъзнаването, “че актьорската професия е хищническа професия”, и “за да бъдеш актьор, трябва да се лишиш от някои естествени човешки качества”... We're actors - we're the opposite of people. (Том Стопард) Сега, когато говорим за Актьор и Субект – професионалистът-хищник спокойно може да съществува, заедно с един кротък и тих човек - не е невъзможно... Да, така е. Тази професия има хищническа природа и за съжаление доста често унищожава своя родител. Професията амортизира бавно и целенасочено Личността. Субектът трябва да притежава изключително стабилен психически статус, за да може успешно да се противопоставя на своето „специфично” професионално качество. В зависимост от взаимоотношенията на триадата Субект-Актьор-Сценичен образ, вариантите в житейско-творческите им проявленията са неизброими. Във всички случаи, животът на Субекта упражняващ актьорска професия е ад: Гениален Актьор в семпла Личност, Семпъл Актьор в извисен Субект, Творчески прозрения с личностно-психопатични пристъпи, Личностна деградация при успех /провал/…и т. н. и т. н. Вероятно спасението е в таланта да се отчуждиш навременно и равновесно от специфичните качества на самия себе си. Според Вас “Актьорът за Субекта е Той, а не Аз”. Подчертавате “асоциативното мислене като предимство на Субекта”. На пръв поглед – прегрупиране на позиции, но осмислянето на новата конфигурация освобождава неподозирани пространства в практическата работа над Образа... Първото, за което Актьорът трябва да се огледа в първата си среща с ролята, е опита на неговия Субект. Второто е по-важно: след оглеждането категорично да спре с контрола. Много често след първите репетиции „на маса” /и аз съм бил участник в такива диалози/ актьорът казва: “Това аз никога не бих го направил.” Работата е в това, че никой не го интересува какво той /Субектът/ би направил. Опитвайки се да интерпретира сценичен образ, Субектът трябва да допусне, че е способен на всичко. На абсолютно всичко! В този смисъл, професията е перфектен механизъм в процесите на себепознанието. От своя страна, себепознанието е най-успешния път към творчеството. Дори противопоставяйки се на онова, което не искаме да признаем че сме открили за себе си в пътя към сценичния образ, ние подсъзнателно го изтласкваме. Това е единствената възможност да се освободим от наложените ни ограничения, от ограниченията които сами си налагаме, от „първите седем години”, от следващите десет…от страха, от социума, от морала, от етиката… В един от последните си текстове, публикуван след смъртта му, Йежи Гротовски задава реторично въпросите: “Какво може някой да предаде на някого? Как и на кого точно да го предаде?”... Гротовски ми е предал убеждението и теоретичния си опит за абсолютното оголване на актьора. Аз го приех с благодарност, но се опитвам да оголя не актьора в себе си, а относително познатата цялост на своята природата…И да продължа в старанието си да се изненадвам от себе си. Вярвам, че голотата в изкуството е висша човешка невинност. За съжаление, не мога подобно на Гротовски да задам на себе си реторичния въпрос: „Мога ли да бъда невинен?” Дали системата на Станиславски до 90-те години у нас не е била преподавана в контекста на общественото унифициране, което тогавашния строй изискваше? Днес идеята за отделянето на Актьора от Субекта, осъзнаването й... Не че не е съществувала и преди, но никой не се е сетил, не я е формулирал, а това е много важно. Много от актьорите, когато са били студенти, са оставали встрани, защото са се плашели от себе си... Станиславски има прекрасни методологически открития. Много национални театрални школи са използвали и използват, коригират и /или/ доразвиват неговата Система. Българската актьорска школа е добра по причина на Станиславски. Основното в съпротивите ми към Системата на този педагог е един от неговите закони за работата върху ролята: “Преди всичко, вие трябва да тръгнете от Актьора в себе си”. Актьорството е занаят. Той се учи лесно – има няколко прости правила: биография, причинно-следствени връзки, обстоятелства, конфликт, действие “Ако”…Има десетина опорни точки и всеки талантлив Субект съобразно жанра, стилистиката, формата, мястото и всичко останало, може да бъде необходим за своята публиката. Овладял занаята, какво печели Субектът? Това се опитвам да открия за себе си…В опита ми са и неудовлетворенията от занаята, и спокойния сън. В своята “Естетика на словесното творчество” Михаил Бахтин описва особеното променящо се с всеки поглед отношение на автора към своята работа. Как се отнасяте в този момент към книгата “Субект и Образ” на Атанас Атанасов? Книгата е един пореден, но отминал етап. Дори за самия мен. Тя може да бъде прочетена, но в никакъв случай не бива да бъде учебник. Всеки сам трябва да открие своя подход към Сценичния образ. Човешката уникалност може само да загуби, ако следва чуждия опит, чуждите пътеки…Не само в занаята, „Всяка форма, родена вече е мъртва”. Убеден съм, че зад думите в тази фраза на П. Брук има много дълбоки послания.