Изкуството трябва да предвижда какво ще се случи утре, казва новият главен художествен ръководител на Сатирата [08-12-2008] от Интервю на Ирина Гигова Актьорът Атанас Атанасов вече символично седи на два стола в Сатиричния театър. Първо акостира в креслото на президент на САЩ в спектакъла „Ноември” по Дейвид Мамет, а от десетина дни заема и поста главен художествен ръководител в трупата. Назначен е на новосъздадената длъжност от настоящия директор Павел Васев, който, според очакванията на гилдията, подаде документи и се кандидатира за шеф на Народния театър. Атанасов ще изпълнява неговите функции до законния срок, в който Министерството на културата ще обяви конкурс за директорското място. Тогава може да се яви и евентуално да го спечели. Не е задължително правило от два стола да паднеш на земята. В момента професорът от НАТФИЗ води усилени преговори с режисьори, автори на пиеси, продуценти, които ще привлече под покрива на позагубилата облика си Сатира, за да подреди най-добрия пъзел за театъра. Тази седмица там стартира проект, обмислян в диалог между двамата ръководители – досегашния и новия, под който Атанас Атанасов без резерви се подписва като художествен ръководител. - Проф. Атанасов, с какво ви спечелиха от Сатирата за своята кауза? - С Павел Васев се познаваме отдавна. Когато навремето напуснах Военния театър и останах на свободна практика, той беше начело на Народния и ме покани в трупата. Васев е един от малкото директори, които отблизо следят какво става по сцените, и то не само в София. Като преподавател знам, че дори в Академията идва да гледа редовно представленията на студентите. Напоследък, откакто репетирахме Мамет, имахме и по-близки срещи. Споделяме възгледа, че всеки театър трябва да има специфичен облик, определена художествена и репертоарна политика. В столицата „Сфумато” и Театър 199 са най-ярък пример за това: ориентирани са в посока, която години наред следват. Сатирата също може да е такова място, но социалните условия много бързо се сменят, направо препускат, и трябва да открием най-печелившия модел за такъв театър, който от десетилетия привлича хората именно защото е по-злободневен. С Павел Васев освен диалог имаме и еднакви позиции по въпроса как трябва да продължи да се развива Сатирата. Другото е, че като директор той създаде една обитаема къща, което никак не е малко. В този вече уреден и поддържан дом работят великолепни хора и постепенно бихме могли заедно да го населим с най-доброто му съдържание. - Вие сте актьор, режисьор, преподавател в НАТФИЗ. Ще продължите ли да носите всички тези дини под една мишница? Защото заради административни задължения министър Стефан Данаилов например вече почти не играе на сцената, рядко снима, няма да поема повече класове в Академията... - Аз съм много организиран човек. А и решението е в добрите екипи. Да речем, в Академията имам двама прекрасни сътрудници, на които от 6 години безусловно вярвам. Така че за дните, откакто съм непрекъснато в Сатиричния театър, работата с 2-ри курс върви както досега, без никакви проблеми. Що се отнася до актьорските ми ангажименти - имаше години, когато играех в 9 различни спектакъла, по двайсет и няколко представления месечно. В името на съхраняването на таланта и мотивацията това време трябваше да отмине. Не смятам да преставам да бъда актьор, още повече че продължавам да получавам интересни предложения; имам идеи и ще осъществявам и режисьорски проекти. Но трябва да съм наясно кое е приоритет за дадения период и да насоча силите си натам. Да, напрежението ще бъде повече; времето, което искам да отделям за близките и за себе си (пък аз много държа да имам лично пространство), вероятно ще намалее, но ще направя всичко възможно да акумулирам някак енергията, която изразходвам. - Макар обкръжението ви да е наясно с тези отговорности (съпруга на Атанасов е актрисата Деси Стойчева, а нейните родители са легендите от сцената и екрана Виолета Бахчеванова и Васил Стойчев – б.а.), близките обикновено не се радват, когато най-важният за тях човек става все по-зает и започва все повече да им липсва... - В последната година преживяхме доста изненади и натрупахме богат опит. Дъщеря ни беше приета социология, но междувременно реши да кандидатства без наше знание в НАТФИЗ и след това се наложи да избира. Сега е 1-ви курс актьорско майсторство при проф. Снежина Танковска. Синът замина в Египет на снимки със Светослав Овчаров. Ходи на училище, играе в 2 постановки в Младежкия и, колкото и да му е тежко, мисля, че това е неговата ранна казарма. Животът става все по-голямо състезание и всеки от нас се опитва да помогне на другите, като в нужните моменти им дава увереност, необходима да вземат сами своите решения. Аз съм човек, който много-много не споделя. Казвам едно изречение, после дълго обмислям и накрая, когато съм формулирал избора си, питам: вие какво смятате? Те ме подкрепят. - Работили сте в почти всички столични театри. Ако подобно предложение беше дошло от другаде, щяхте ли да го приемете? - Не от всеки театър! Има два или три, за които бих помислил, а са още по-малко ония, където бих казал да. За мен едно от основните неща е традицията, която продължава понякога по-грешно, друг път по-вярно да се спазва от театъра, който би ме поканил. И добрата организация. Задължително е в театъра да има артистизъм, артистична безотговорност, която все пак да бъде по някакъв начин канализирана. Даже ми се струва, че тук, в Сатирата, спектаклите трябва да бъдат леко по-„безотговорни” с цялата отговорност, че това, което правим, е много отговорно. Да има повече съвременен „хъшлашки” характер, защото младата публика по друг начин гледа на нещата. Да не бъркаме това, което е смешно за нея, с онова, което е било такова преди 20 години. - На какво се смее днес българинът? - Много са широки пространствата, които пораждат някакво движение между усмивката и кикота. От една страна българинът обича да седи като кибиците и да се хили на чуждото нещастие и някак си тайно през прозорчето да се забавлява, но в същото време има и сетива да проникне дълбоко в собствената си несъстоятелност, в противоречието какъв е и какъв иска да бъде. Въпросът е да улавяме непрекъснато това, което се променя. Да бъдем адекватни. - Хората винаги очакват много от оня, който трябва да ги разсмива, затова е лесно той да се провали. Каква е вашата стратегия за овладяване на положението? - Ами наистина просто трябва да си адекватен. Риск в театъра винаги съществува. Понякога с отличен екип нищо не се случва; друг път при някоя уж занаятчийски написана и поставена пиеса публиката от второто представление препълва залата и спектакълът има дълъг живот. Значи вероятно тази пиеса в момента е адекватна на нещо, което се случва. На нещо, което е станало вчера, тук, на това място, в България. Затова театърът трябва да е много динамично изкуство, да е дори крачка напред, да предполага какво би се случило утре. Трябва да сме по-прозорливи и да обърнем голямо внимание на българската драматургия, да търсим предвижданията на хората, които пишат, за след месец, два, година... - Ако се поставите на мястото на зрителя, харесва ли ви това, което от доста време преобладаващо властва на сцената на Сатиричния театър? Ама честно? - Аз бих казал от какво не съм доволен, наблюдавайки всички театри изобщо, и което според мен е тревожен симптом. То се отнася и за този театър, защото той по призвание е такъв, че да разсмива. Онова, от което се опасявам като тенденция, е „заиграването” с публиката. Вместо тя да се издигне до нашите естетически критерии, някак си ние се принизяваме до ония критерии, с които публиката ни кара да се равняваме. Защото тя се възпитава от онова, което медийното пространство създава всяка вечер - риалити шоута, жълти новини. Тотално не ми допада обръщането дори на класиката с хастара навън, само и само да отговаря на ония възприятия, които зрителят има от телевизията. Защо смятаме, че хората са толкова глупави, та да се хванат на тия уловки?! Това са прийоми от рекламите. Публиката разбира нашите номера. Ухажванията са до един момент, иначе ние ставаме глупавите и нелепите. Самият факт, че хората пълнят театралните салони означава, че онова от малкия екран не им достига и идват за нещо друго. Трябва да открием какво е то и да им го дадем. - Какъв е компромисът, до който не бихте стигнали като театрален шеф? - Не бих продължил, ако не намирам съучастници за това, което искам да правя. Мечтата ми никога не е била да бъда театрален директор – не съм толкова суетно човече, аз просто се занимавам с театър. Знам, че сега влизам в съсловието по начин, който винаги съм избягвал. Ставам в някакъв смисъл център и около мен започва нещо да се завърта. Въпросът е да намеря равновесието: как да продължа да бъда себе си и съответно да открия онези неща, с които да бъда полезен, когато искам да не бъда само себе си.