Знаем, че: -е роден на 15.09.1955 в София -завършва ВИТИЗ “Кръстьо Сарафов” през 1980,специалност актьорство за драматичен театър в класа на проф.Сашо Стоянов -в периода 1980-1985 е актьор в състава на Драматичен театър “Ст.Киров”в Сливен -играе в театър “Българска армия” от 1986 до 2000,а после 2 години-в Народен театър “Иван Вазов” -участва и в спектаклина Малък градски театър “Зад канала”,Театър 199,Младежки театър,Нов драматичен театър “Сълза и смях”,Сатиричен театър “Алеко Константинов” -от 6 години е на свободна практика

1.Детството: Можех да плувам с гумена лодка по цял ден в реката. Сега ме е страх от дълбока вода. Можех да ловя жаби в блатото. Сега ме е страх от градска жаба. Можех да прескачам огньове, сега с огън паля камината. Можех да ходя нощем в гробищата за да говоря с мъртвите. Сега не ме е страх от мрака. Можех да се катеря по планинските сипеи. Сега гората е покой и тъга-търся ги. 2.Изборът и лейтенант Тонев: Имах желание да стана лекар-не кандидатствах медицина.Опитах в Духовната семинария,не бях допуснат до изпитите: "Вуйчо ти е емигрант!". Пробвах се българска филология-приеха ме. В казармата-ново изпитание.Предложение от Щаба и шанс за обучение във военна академия...Лвов...СССР...И досега се питам защо. Този път аз се измъкнах: "Имам вуйчо емигрант!". Направих пореден опит по време на службата - кандидатствах във ВИТИЗ. Последните шест месеца на военната ми служба преминаваха в планината...до седемте рилски езера. Строяхме бетонни кампади, с които "хващахме" водата от изворите. Беше юли...Мъгли, дъжд, умора и среднощна скука. Какво да му хрумне на човек, освен някоя дивотия. Тогава се сетих за ВИТИЗ. Изпращаха ми книги по пощата, четях, учех наизуст любими страници, говорех си сам през деня в почивките, пробвах се пред бачкаторите-помаци и накрая поисках отпуск. Дълго ми я отказваха-вече бях приет за студент. Дължа благодарност на един лейтенант, който повярва, че в лудостта ми има някакъв смисъл. Имах на разположение три дни. И така...теснолинейката от Якоруда до Септември, после влака до София...Кандидатите бяхме около хиляда и двеста. Първият кръг от изпитите завърши в края на последния ден от отпуската. Вечерта видях, че съм допуснат до следващия. Отидох до комендантството, представих удостоверение,че продължавам и там ми дадоха още три дни.Вторият кръг приключи в края на втория ден от отпуската ми. Продължавах нататък...Отново в комендантството...там ме изгледаха подозрително, но ми дадоха още три дни като че предупредиха, че това е всичко,което мога да получа от тях.В края на поредната отпуска разбрах, че отивам на трети кръг. През нощта-влака до Септември, теснолинейката до Якоруда, някакъв джип до моите помаци в планината и рано сутринта разбудих моя лейтенант. Даде ми той пет дни, направи ми кафе и ме изпрати обратно с джип до гарата. От последните два кръга във ВИТИЗ не помня нищо. Помня писмото, което получих, че на последния-политическия изпит имам двойка.И помня телеграмата, която лейтенанта ми донесе на 8 септември по обед. Каза "Честито" и пихме кафе. После разписа отпуски за девети септември на всички войници, изчезна с джип към Якоруда, а мен остави да пазя лагера. Така посрещнах 9 септември 1976 и приемането си във ВИТИЗ. Отдавна не съжалявам за военната кариера, но не мога да се примиря с други разминавания... 3.Адаптация: Винаги съм се питал кое е по-трудно за близките ми - това че съм Актьор, или това, че този Актьор съм Аз. След толкова натрупани години зная само, че Аз-ът ми и Актьорът в мен може да преглътне само онзи, който много ме обича.Това ме прави отговорен и много виновен понякога. Защото мога да обичам... 4.Животът и Смъртта: Не се страхувам от смъртта. Страхувам се, че един живот не стига за онова, което искам да свърша. Страхувам се, че съм алчен за живота. Всяко довършено дело води за ръка ново начало. Упреквам се, че не мога да устоявам на изкушенията от новото...на непознатото. 5.Любовта: Не зная какво е любовта. Ако е обожание-не ми харесва партньорство с обожание. Ако е привързаност-тежи ми мисълта за бъдещо привикване и скука. Ако любовта е преданост, аз съм способен и на повече...но какви са лимитите на даряваната лична свобода... Ако е екстаз любовта, съществува ли паралелен екстаз? Струва ми се,че ще открия какво е любовта малко преди смъртта-в онази мигновена разходка в преживяното. Няма да съжалявам за закъснялото откритие-сигурен съм- хаосът на моя разум всъщност е прикритие на обожания, привързаности, екстази... 6.Приятелството: Това е уникално взаимодействие и противопоставяне на възгледи, идеи, ценности...Приятелството е бяла врана...черен щъркел...мистерия. Не се страхувам от мистерии, търся ги. Труден е пътят към приятелството, нужно е неистово търпение и доброта. Мисля,че съм способен и на двете. 7.Властта: Най-лесно постижимото на местна почва...Но...допадат ми трудностите. Може би затова преди 19 години не пожелах да намеря десет нови привърженици за известна политическа партия, за да бъда в нейното ръководство. Сега съм щастлив, че имам власт да властвам политически единствено над себе си. 8.Театърът: Това е единственото колективно занимание, което все още имам търпение да обслужвам. Когато търпението ми се изчерпи,бягам. Несъобразяването ми с някои общоприети модели на професионално експониране е яростно. Не се гордея с това, но само така мога да бъда себе си. Като си помисля колко "шансове" съм изпуснал...ставам още по-твърд и вироглав. 9.Усмивката: Противопоставих се на професията си и успях да запазя само чувството си за свян...някъде дълбоко скрито. Старая се да не се усмихвам свенливо, ако не мога да се засмея искрено. Много малко възможности за това...но все по-често откривам, че напредвам в една своя дарба-да се смея искрено над себе си. Приятно ми е, че имам и такава способност. 10.Земята: Земята, пръстта...това ми дава сила. Обичам да лежа върху нея, да я докосвам с пръсти, да си цапам ръцете, да усещам с ухото си пулса и...да ме вали дъжд и да се прибирам мокър и кален. Харесва ми да съм дете когато никой не ме гледа. Сп.”Паралели”бр.36,11-17.09.2008