Артисти, които са минали през школата на сливенския театър твърдят, че днешната театрална слава на България тръгва от Сливен. Споделяш ли това мнение? Не мога да бъда толкова категоричен. Все едно да се твърди, че поетическата слава на България се изчерпва с поезията на големите имена, тръгнали от Сливен.Ако в подобно изказване колегите са имали предвид личтата си слава, това според мен също не е коректно. Завоюваната слава, дори регионално завоювана, не е окончателна и завинаги. За мен е по-важно това, че театъра в Сливен е едно от възможно най-добрите места, на които се случва добрият старт. От там нататък, само от нас зависи дали и по какъв начин не само ще славословим за себе си, но и ще управляваме юздите на себеотрицанието в пътя към професионалното утвърждаване. Какво знаеше за сливенския театър преди да дойдеш в Сливен с групата на Пламен Марков? И какво по-късно разбра от собствен опит? Нищо не знаех. Започнах да се уча от Емил Кьостебеков по време на първото ни пътуване във влака към Сливен. По-късно разбрах, че попадам в среда, в която има от какво и от кого да се уча, и че е трудно да извоювам своето място в екипа на театъра. Това ме мотивираше да остана години наред в Сливен, без да правя амбициозни планове за театрални постижения в национален мащаб. Беше ми трудно,но бях щастлив. Получи награда за мъжка роля в „Солунските съзаклятници” на Седмия национален преглед на българската драма и театър. Кои други роли в Сливен бяха стъпала в творческото ти израстване като артист? Всички. В този театър съм имал няколко успешни роли и доста провали.Струва ми се,че именно неуспехите формираха онзи мой характер, който и досега ми помага да успявам в справянето си с тази красива,но мъчителна професия. Това може би е най-ценното, което получих от работата си в сливенския театър. За старта в тази професия е необходимо преди всичко личностно себенадмогване. Себеизразяването чрез творчеството идва значително по-късно. Чувстваш ли се особено задължен на някои от колегите си от тогавашната сливенска трупа, или на някои от режисьорите, с които си работил и си направил открития за професията си? Бих могъл да кажа,че съм задължен на доста хора,бих могъл да изредя и много имена. Струва ми се обаче,че в областта на изкуството терминът “задължение” не е точен. Аз уважавам и ценя екипната работа в театъра, в която никой на никого не трябва да се чувства задължен. В този случай са важни споделените идеи и тяхното реализиране. Задълженията и ползите са встрани, или по-точно,би трябвало да остават встрани, когато човек се занимава с творчество. В Сливен изповядвахме общите си идеи за театър,бяхме си съответни и взаимосвързани. Зад театралната завеса често се случват не една и две комични ситуации. Спомняш ли си някоя от тях? Спомням си как бях направил някакъв гаф и Емил Кьостебеков пусна заповед за “мъмрене”. Заповедта висеше на таблото до пропуска...чувствах се много зле. С бавни стъпки изкачих стълбите до неговия кабинет, почуках виновно на вратата на дирекцията, влязох и останах прав. “Какво има, Атанасов?”, попита Емил и изпитателно ме погледна зад очилата си.”Дойдох да ме мъмрите”- въздъхнах аз. Това е единствения път, когато видях един от най-добрите си театрални директори разгневен.След доста години му признах, че това извинение беше моето най-съкровено желание за мъмрене, а не опит за актьорстване и подигравка със заповедта...Но и той вече достатъчно добре ме познаваше... Когато беше артист в сливенския театър ти пишеше стихове, някои от тях се публикуваха? Оцеля ли поетът в теб? Отдавна не пиша стихове. Непосилно ми е да живея поетично. Почти толкова ми е трудно,колкото и да живея само с поезията на духа си. Съхранявам поезията някъде дълбоко в себе си. Крия я, трудно позволявам да бъде докосвана...трудно си позволявам и да я изразявам.Единствено на сцената... Изтече много вода, както се казва, от „сливенския” ти период до днес, когато вече си професор-доктор в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”. Как характеризираш присъствието си в Театъра на армията и по-късно - в Народния театър „Иван Вазов”? Това беше етап от моя творчески път...натрупах и професионален,и житейски опит. Срещите ми с колегите от тези театри бяха полезни във всички аспекти на творчеството. Макар и не винаги толкова щастливи,тези срещи ме формираха такъв,какъвто съм на този етап от пътя си. Защо избра да излезеш от щатния състав на най-престижните театри и да минеш на свободна практика? Защото свободната практика в театралната система на България е инфарктна. Това е най-доброто,което може да се пожелае на всеки актьор и най-лошото,което може да му се случи. В този смисъл,аз съм привърженик на авантюрите.Те ме зареждат с необходимата енергия...По този начин култивирам съпротивителните си сили и се уча да оцелявам. Подобен подход към тази професия ми дава самочувствието, че бъдещето ми зависи не само от това,което другите решават за мен. Мисля, че е интересно... Получи „Аскеер” за водеща мъжка роля в „Шведска защита”. Какво търсиш днес в ролите, с които се ангажираш в различните столични театри? Не само днес...Винаги търся допирните точки между сценичните образи и пулса на настоящия си ден.За мен от изключително значение е в ролите,които ми предлагат,да открия ключ към собствената си природа.Колкото повече път извървявам в професията си,толкова повече разбирам колко малко познавам себе си. Този процес на дълбинно проникване в човешката същност е едно от най-значимите качества на актьорската професия. Кога за пръв път се пробва в режисурата? Спектакълът ти „Еър танго” в сливенския театър се радва на много добър успех. Какво не ти достига в актьорството, та се заемаш и с режисура? Първите ми опити в работата върху цялостен спектакъл започнаха със студентите ми от театралната Академия. Така разбрах, че макар и да имам известни способности в тази посока,трябва доста да се уча.Започнах да се уча и продължавам...Радвам се,че постановката ми в сливенския театър има успех. Той се дължи на една щастлива екипна среща. Не бих казал,че упражненията ми в режисурата компенсират липсващи провокации в актьорството.Допада ми да поемам отговорности, а отговорността в изграждането на цялостен спектакъл е не само интересна,но и полезна за актьорската ми работа авантюра. Да бъда режисьор и едновременно с това актьор,който мисли за всички роли в спектакъла като за свои роли,е изключително преживяване.Позволяват ми го...позволявам си го... Разбрах, че си защитил докторат в НАТФИЗ, в който отричаш системата на Станиславски. Защо стигна до този извод? Не, аз не отричам нито една театрална методология. Споря с авторовите тези на театралните величия и се опитвам да докажа онези свои тези,формулирани от опита ми във времето,в което живея и работя.В труда си използвам и най-новите открития в психологията и философията,които потвърждават моите идеи за подхода към сценичния образ.Това е мой субективен подход,който има за цел да провокира студентите и колегите ми да открият своя метод в сценичното си изразяване. Участваш и в много кинопродукции. Кои са последните? Кои – любимите ти филмови образи? Киното е улавяне на мига. В него актьорът използва опита,придобит в театъра, но на друго ниво и с различни изразни средства.Имах щастието да работя с много опитни асове от световното кино...режисьорите Режис Варние,Фабрицио Коста,Джан Луиджи Калдероне,Луиджи Перели...актьори като Брандауер,Деньов,Бодров,Сандрин Бонер...Най-доброто,което съм разбрал от тези срещи е,че българската актьорска школа е изключително високо ценена от този ранг кинотворци. За съжаление, изначално обречен от провинциален нихилизъм, в областта на националното си изкуство /а и във всички области на живота/,българинът не вижда по-далече от собствените си представи. Тъй като си зодия „Дева” – аналитична, ще те помоля да кажеш накратко: какви са болестите на българския театър и българското кино? Съвсем накратко...На всички нива в областите на културната политика, творческите идеите и реализацията на “културния продукт”, липсва адекватност. Липсва рефлекса на адаптирането в новите условия.Страхувам се, че след години нашите деца ще прелистват бели страници. Или страници, в които сновният белег на боговете от културното наследство на нацията ще бъде пошлостта. Хората се интересуват от личния живот на звездите. Какво за твоето семейство ще позволиш да научат? Има ли то връзка с театъра? Моето семейство е театрално,но ценя близките си за отказа им да играят роли в живота, който споделят с мен. Личният живот е личен...за да имам право да пазя това пространство...Не от страх,нито от тактически съображения за засилване на любопитството. Възползвам се от това свое право. С какво ще участваш в юбилейния концерт на сливенския драматичен театър? Искаш ли чрез него да кажеш нещо на сливенската публика? Още не зная. Ще си позволя да импровизирам. Бих искал да споделя със сливенската публика, че истинскят празник е този,който се случва без подготовка.Вярвам, че всеки делник може да бъде празничен,стига да сме искрени...истински! Щилияна Василева,в. “Седмица”,бр.725,17.09.2008