Проф. Атанас Атанасов е роден на 15.09.1955 г. в София. През 1980 г. завършва ВИТИЗ "Кр. Сарафов" със специалност актьорско майсторство за драматичен театър в класа на проф. Сашо Стоянов. Играл е на сцените на сливенския театър "Ст. Киров" и почти всички столични театри. От 2002 г. е на свободна практика. В киното се е снимал при режисьорите Георги Дюлгеров, Христо Христов, Константин Бонев, Ивайло Христов. Има участия и в телевизионни филми и международни продукции. От 1991 г. преподава актьорско майсторство в НАТФИЗ

"Амплоато" е вредно за съвременното изкуство Проф. Атанас Атанасов е роден на 15.09.1955 г. в София. През 1980 г. завършва ВИТИЗ "Кр. Сарафов" със специалност актьорско майсторство за драматичен театър в класа на проф. Сашо Стоянов. Играл е на сцените на сливенския театър "Ст. Киров" и почти всички столични театри. От 2002 г. е на свободна практика. В киното се е снимал при режисьорите Георги Дюлгеров, Христо Христов, Константин Бонев, Ивайло Христов. Има участия и в телевизионни филми и международни продукции. От 1991 г. преподава актьорско майсторство в НАТФИЗ. ------------------------------- - Проф. Атанасов, какво е значението на този първи "Аскеер" във вашата кариера? - "Аскеер"-ът е статуетка на воин. Приех тази награда като признание за войника в професията, който винаги съм искал да бъда. И с риск да съм сам и повален преди поредната вечерна проверка, не съм се страхувал. Това признание на фондация "Аскеер" е ценно за мен. То е извоювано след получени през годините награди за други мои роли. Кариерата на актьора в театъра е битка. Този път куршумът улучи мен. Тълкувам наградата и като поражение, и като победа. Поражение, защото вече е нужно да победя още нещо в себе си, за да надмогна постигнатото. Победа, защото съм открил какъв път съм извървял. - Защо ви удостоиха с него чак сега, за "Шведска защита"? - Този въпрос предполага един субективен отговор. Опитвам се да бягам от субективизма в професията си, особено когато той засяга моята работа. Ласкателно е да се определям в тази своя роля от позицията на победител, но е и доста самонадеяно да трупам капитал от подобна самовъзхвала. Каската на "Аскеер"-а пада много лесно, но войникът държи здраво меча си. Опитвам се да държа себе си толкова здраво в ръце, колкото е полезно, за да не изпусна оръжието, което имам. - Имат ли различна стойност различните награди за един актьор - има ли най-важна награда? - Това зависи от стойностите, които актьорът изповядва в живота извън професията, която упражнява. За мен наградата е необходимо признание единствено във времето, в което е присъдена. Получена вчера, днес тя вече е история. В оценката на актьорското творчество никога не може да бъде преодолян субективизмът на личното преживяване от взаимодействието с неговата творба. Затова, според мен, най-важна награда за роля може да бъде дори усмивката на непознат в тролея. - Кога ви е било по-трудно - когато се въплъщавате в любим персонаж или напротив - в такъв, какъвто не ви допада? - За мен в театъра няма "влюбване от пръв поглед". Персонажът е схема от чужди идеи, въплътени в чужди думи. Доближавам се до идеите постепенно, когато в тях открия елементи от своята същност, от личните си вълнения и онези възможности, които ми се предлагат за една безусловна изповед. Това е пътят, по който вървя в работата над ролите. Те стават любими в различна степен и по различен начин бавно, понякога мъчително. Винаги ми е трудно, защото преди да убедя публиката, ми е нужно да убедя себе си, че изповедта ми има смисъл именно сега, на това място и по този начин. - Защо българският театър, макар никога да не е бил богат, събира все повече публика в залите, а киното ни буксува? Кое пречи на родните филми да си върнат зрителите? - Киното е индустрия, докато театърът е една специфична условна реалност, която в много по-голяма степен предлага възможности за публично усамотяване. Взаимодействието между актьора и неговия зрител в театъра стои на по-стабилна чувствена основа. В театъра се съпреживява, докато филмът може вече да се види дори в таксито. Не бих казал, че българското кино буксува. То търси себе си. Процесите на филмовата индустрия и нейната реализация в световен мащаб са много динамични. И драматични. Има два основни проблема в българското кино. Единият се корени в неясните правила на националното ни законотворчество, а другият - в крехката естетика на творческите възгледи и идеи. - Защо в киното, а и в телевизионните филми актьорите не успяват да се държат адекватно пред камера? Чия е вината: на режисьора или на изпълнителя? - Не мога да се съглася с твърдението, че в българското кино актьорите присъстват неадекватно. Опитът, който актьорът усвоява, се трупа в театъра. В работата над филмовата роля той трябва да бъде рефлективен, да улови мига, който е адекватен на натрупаните познания от професията и богатството на неговата емоционална памет. Работата на актьора в киното е изключително трудна. На снимачната площадка той е най-големият самотник. Всичко и всички, включително и филмовият режисьор, доста често предлагат не помощ, а препятствия към "улавянето на мига". По време на снимки дори прелитащ самолет е по-важен от актьора. Така, чакайки да отзвучи ехото от шума на самолетните двигатели, на снимачната площадка ние трупаме негативно напрежение и е необходима една изключително стабилна психическа устойчивост, за да концентрираме енергията си точно в онзи миг, в който по даден знак трябва да бъдем не себе си, а някой друг. Грижата за актьора в киното не е грижа на никого, той сам трябва да се погрижи за себе си. Сами и изоставени за сметка на банални обстоятелства, в киното ние не развиваме, а рушим натрупания опит. В българското кино пътят на режисьора към реализирането на филмовия проект е инфарктен, той не знае дали това няма да е фаталният инфаркт. По тази причина в реализацията на своя проект българският кинорежисьор е като малко дете, което иска да разкаже за всичко, което го вълнува, наведнъж да изрази натрупаните си мълчания. Затова мисля, че преди да говорим за адекватността на актьорите в киното ни, трябва да се разреши проблемът за адекватността на националната ни киноиндустрия. На този етап не виждам никакви шансове. Онова, което мога да направя, е да се поклоня на хората, които правят кино. - Има ли точно определени критерии, по които избирате кандидат-студентите, за да ги вземете в своя клас? Търсите ли типажи в тях? - За мен най-голямата грешка, която може да се случи в приема на кандидат-студентите е принципът на типажния подбор. Не приемам "амплоато" и считам, че то е вредно за съвременното актьорско изкуство. Типажът елементаризира и професията, и възприятията на зрителите. Телевизионните шоупрограми са доказателство за вкуса, който застрашително руши устоите на естетическите ни критерии. Приемам студенти, в които откривам устойчив характер. Ако в него прозира артистизъм, интелект, чувствителност, въображение: какво по-добро за едно успешно начало. - Предпазвате ли студентите си от нещо или ги оставяте сами да се учат? - Предпазвам ги, разбира се. Предпазвам ги от онези представи, които имат за себе си, от онова, което им е внушено или натрапено. Предпазвам ги от всичко, което може да ги демотивира и да направи труда им лесен. Предпазвам ги от готовите формулировки и от безусловната вяра в авторитети. Оставям ги да се учат от собствените грешки и от грешките, които аз правя. Харесва ми да правя грешки пред тях. Гордея се, когато ме хванат. - Тазгодишните носители на "Аскеер" Яна Титова и Мариана Жикич са ваши възпитанички, както и номинираните Тигран Торосян и Елена Димитрова. Учениците ще надминат ли учителя си? - Такива са надеждите ми. Вече има и реални доказателства, че това е възможно да се случи. Наблюдавам учениците си дори тогава, когато те не подозират. Техните успехи ме мотивират да реализирам и себе си в актьорската професия. Мисля, че ще се оттегля от активна сценична работа тогава, когато имам увереност, че суетата ми е отстъпила място на онази енергия, с която те здраво и последователно станат активната част в театралната ни реалност. - В едно интервю казвате, че след дебюта ви в "Албена" като Нягул, който не е бил особено успешен, у вас се е загнездил този провал, дори след поканата на Иван Добчев за същата роля. Веднъж неуспешна, ролята остава ли докрай такава? Как вие се усъвършенствахте през годините? - Не гледам фатално на професионалните си неуспехи. За мен те са част от пътя, който ми предстои. Приех втората покана за същата роля, за да преодолея лични характерови проблеми, тествах своята персонална устойчивост. В този смисъл спектакълът "Албена" в Народния театър ми беше полезен по-скоро в житейски, отколкото в професионален план. - Къде е границата между изкуството и кича? Има ли изобщо начин да бъдат разграничени? - Кичът в изкуството ме занимава само дотолкова, доколкото той може да бъде полезна част от биографията, мисленето или чувствителността на моя герой. Нямам време и енергия да се занимавам с него извън конкретната си работа. По тази причина избягвам да гледам телевизия. Тя, според мен, е идеалният образ на кича. Когато не намирам познания за някои от аспектите на кича, хвърлям око към екрана. В тези случаи не мога да не бъда благодарен на информацията, която получавам оттам. Неда Ковачева, в. “Сега”-14.06.2008