Актьорът Атанас Атанасов: Не ме интересува кой е героят на деня След определен стаж човек трябва да се усъмни в способностите си ЕЛЕНА КРЪСТЕВА Визитка Атанас Атанасов е сред най-популярните лица на българския театър - публиката го познава и като актьор, и като режисьор. Освен това е и преподавател в НАТФИЗ. Роден на 15 септември 1955 в София. Сред основните му роли са аташето от "Господин Пунтила и неговият слуга Мати" на Брехт, реж. Леон Даниел, Хамлет от "Хамлет" на Шекспир, реж. Николай Ламбрев, Хенрих от "Хенрих IV" на Пирандело, реж. Крикор Азарян, Лоренцачо от "Лоренцачо" на Мюсе, реж. Маргарита Младенова, Виктор от "Есенна соната" на Бергман, реж. Младен Киселов. Някои от по-значителните му роли са във филмите "Характеристика" - реж. Христо Христов, "АкаТаМуС" - реж. Георги Дюлгеров, "Жребият" - реж. Иванка Гръбчева. Снимка: ВЕСЕЛИНА ДИМИТРОВА - Проф. Атанасов, освен актьор, вие сте и режисьор, и преподавател, пишете и театрални рецензии, как се проявява властта в изкуството? - Не бих могъл да кажа, че упражняването на власт трябва да съществува в изкуството. Когато работя като режисьор, аз не се опитвам да упражнявам власт, а да покажа моята гледна точка. Като осъществявам преподавателска дейност, се стремя да показвам моя вариант и да давам ход и идеи за вариантите на всеки един от субектите, с които работя, за да търсят те своите истини и да намерят своя път. Моята истина е моя истина, моят начин на работа е мой начин на работа, но всеки един от колегите, студентите, актьорите трябва да намери свой собствен ход, дори отричайки моя. В този смисъл мисля, че нито режисурата, нито преподаването трябва да манипулират с властта, която имат. - Дразнят ли ви сравненията на парламента с театър? - Това не е театър, който аз изповядвам. Той е по-зле от самодейния театър на Каспичан, да речем. Донякъде хората в Парламента наистина са актьори. Но те напомнят на онези много лоши актьори, които са известни преди всичко с медийните си изяви, а не с онова, което са направили. Така и те са прочути преди всичко с дворците, които са си построили след приватизацията, отколкото със законотворчеството в България. - Как вие и студентите ви приемате факта, че най-популярният човек в държавата е фолк певец? - Не сме се занимавали с това. Но то е напълно логично, ако изходим от политическата ситуация, която не се промени през годините. През цялото време на прехода герои на деня бяха хора като Жорж Ганчев - той самият е типичен представител на неуспял актьор, който работи в политиката. Бих могъл да изредя поне десетина имена, които през годините мултиплицират своя образ. Това са хората, за които непрекъснато слушаме или четем. Навират ни ги в погледа и изпълват всичките ни сетива. Мисля, че ако един човек на изкуството започне да се занимава с това, нарушава своя баланс. Лично мен не ме интересува кой е героят на деня. Аз съм си герой на моя ден и се опитвам да направя моя ден такъв, какъвто би трябвало да бъде според мен. Обграждам се с хора, които ми помагат да бъда герой на деня. И съответно аз им помагам на тях да бъдат те самите някакви герои. Да издържат. - Хора като вас обаче са малцинство, това не ви ли притеснява? - Ласкае ме това, че съм малцинство, защото не искам да приличам на героите на деня. Напротив, аз се дегероизирам. Да бъдеш герой в такава пошла среда означава, че ти самият си част от пошлостта. Героят на нашето време не е истинският герой. Той може да бъде оценен като такъв малко по-късно. - Защо повечето хора на изкуството останаха разочаровани от прехода? - По две причини. От една страна, много малко неща са направени за хората, които се занимават с духовния живот в България. Вниманието беше и продължава да бъде насочено към други области, които действително са много важни, но самият факт, че са пренебрегнати образованието и здравеопазването, означава, че стойностите са разместени. Другата причина за разочарованието е, че аз, за да оправдая себе си, трябва да намеря всички останали за грешни. Успех постигат онези хора, които откриват причината за провалите си първо в собствените си вини. Убеден съм, че в областта на духа, на културата човек би могъл да съществува достойно, да има смислена работа и да получава средства. Важно е да успее да се адаптира към средата. - Има ли криза на авторитетите спрямо времето, когато вие сте били студент? - Не мисля. Според последните изследвания нашата академия е на едно от първите места по авторитет, който преподавателите имат. Струва ми се, че студентите уважават тези преподаватели, които са в крак с времето, в което самите студенти живеят. Ако ние се опитваме да властваме над тези млади хора, които тепърва оформят своите характери и естетически критерии, упражняването на власт разрушава не само уважението, ами и вярата, че ние залагаме на техните индивидуалности. - Какво научихте вие от студентите си? - Една от причините, поради които дойдох да преподавам, е тази, че по някакъв начин всеки, независимо в каква област работи, след определен трудов стаж, трябва да започне да се съмнява в своите способности, да започне да разчупва своята рутина. В този смисъл, проверявайки студентите, аз проверявам и себе си. Чрез онова, което правя като актьор, режисьор, аз проверявам тяхната реакция - кое харесват, кое не приемат, кое безрезервно подкрепят. Имам едни корективи и те са не по линия на приятелство, роднинство или театрална конюнктура, нито медийно конюнктурни закони. Имам оценката на деца от съвсем друго поколение. Винаги съм безкрайно откровен с тях и ги хваля, когато заслужават, и им се карам, когато заслужават. Давам им право да ми казват абсолютната истина, както аз постъпвам спрямо тях. - С какво се свързани съмненията ви? - След като човек се занимава дори 5 години с театър, той навиква. Има чувството, че, облягайки се на това, което можем, започваме да вървим по лекия път. Понякога се получава така, че това, което правим, на публиката й харесва, режисьорът ни взима за това, което можем да правим, и ние сме изложени пред един голям риск - да продължим да играем по познати схеми - докато издържим, докато публиката ни издържи, докато режисьорът ни издържи, докато самите ние се издържаме. Ако това нещо се задълбочи, актьорът става скучен на себе си. А станеш ли си скучен, тази професия губи смисъл. - Затова ли се отказахте от щатното място? - Това е една от причините. - Какво ви отне свободата да сте "свободен" актьор, а не на щат? - Спокойствието. И заплатата, и осигуровките, но не това е най-важното. Човек, напускайки щатната трупа, рискува много. Това е едно от най-хубавите неща, които могат да се случат на един актьор - да има смелостта, вярата и силите да напусне. Това е и едно от най-лошите неща, които могат да му се случат в ситуацията, в която е театърът в България. Но това е една проверка. Излизайки от щатната таблица, ти не знаеш кой ще те потърси, кога ще те потърси и дали ще те потърси, дали си още необходим. В този смисъл сегашните студенти знаят, че от тях зависи всичко. Те нямат пред вид нито щатни разписания, нито 3-годишно разпределение. Знаят, че единственото условие да бъдат търсени, е да бъдат необходими и да полагат някакъв труд. - За какво мислите по време на аплодисментите след спектакъла? - Различно е. Когато не съм доволен от онова, което съм направил, си казвам "Сега какво толкова". Когато съм уморен, си мисля: "Слава богу, че ги има тия аплодисменти, понеже те някак си заличават умората". Дори е малко стряскащо. Когато светне салонът, виждам лицата на хората от първите редове, как са облечени. Възрастни ли са, млади ли са. Тогава забелязвам дали е пълно, или има свободни места. Кой е станал на крака и вика "Браво!", кой е седнал. Случва се да виждам как някои хора излизат и отиват да си вземат палтата. След това в гримьорната се замислям, защо тази двойка е тръгнала към гардероба - дали защото не им е харесало? Или може би живее далеч и иска да изпревари опашката. Кое е накарало тези хора, които са се изправили и аплодират, да викат "Браво"? В този момент аз пак участвам в един спектакъл, но главният герой не съм аз, а публиката. Обичам да наблюдавам какво става. И това е спектакълът, който публиката ми дължи, това е единственото нещо, което искам от нея. Ние играем по два часа-два часа и половина, а аплодисментите са няколко минути. Колко спектакъла трябва да се изиграят, и колко аплодисменти трябва да има, за да се запълни времето на едно представление. Наскоро пресмятах колко денонощия съм изкарал в театъра. И колко пъти човек се преоблича - актьорът става, облича се, отива на репетиции в театъра. Там пак се преоблича. Като си тръгва - отново. Прибира се, отново преобличане. Вечерта пак се обличам, за да отида в театъра, и ново преобличане за спектакъла. И после пак… - Синът ви играе с вас в "Живот по три", явно не сте от родителите, които се притесняват децата им да не наследят тяхната професия… - Притеснявах се, сега вече не. Съзнателно не забраних нито на сина ми, нито на дъщеря ми да идват в театъра, да видят какво е поклон, репетиции, повтаряне. Сега вече те са по-наясно в какво се състои моята работа. Оттук нататък имат право на избор, защото знаят в какво се състои моят труд. По-рано за тях моята професия имаше друго съдържание. Заминавам на турне, те ме питат за колко време, къде ще спиш, какво е това турне. Колкото тази професия става зрима за тях, толкова повече се успокоявам… Особено дъщеря ми е вече на възраст и може да прецени дали ще има сили да издържи това нещо, дали има талант. в."Монитор",20 май 2006