50 годишнина, събрана в 3 режисьорски спектакъла (“Оскар и розовата дама” от Ерик-Еманюел Шмит, “Изрод” от Джон Легизамо, “Съвсем между нас” от Алън Ейкборн) и 6 актьорски изпълнения (“Змийско мляко” от Теодора Димова, “Здравей, напускам те” от Едуард Олби, “Есенна соната” от Ингмар Бергман, “Евроспорт” от Дьорд Шпиро, “Арт” и “Живот х 3” от Ясмина Реза) – така отпразнува юбилея си актьорът, режисьорът и професорът Атанас Атанасов. Вие ли избрахте спектаклите, с които да отпразнувате 50-годишния си юбилей? - Аз направих своя избор, когато приех да съм част от екипите, осъществили тези спектакли. Те са реализирани в последните 6-7 сезона. Фактът, че продължават да се играят, ми дава увереност за правилността на избора ми още тогава. Те са част от онова, което ме е вълнувало в последните години и заявка за интересите, които ще ангажират моето внимание през следващите. Аз “припознавам” участието си във всички свои спектакли. Изборът е своеобразна селекция… а да селектираш самия себе си, когато си част от ролите и те част от теб, не е почтено. Особено във възраст, в която човек става (или би трябвало да стане) по-мъдър. В началото на сайта си сте сложили цитат от Макс Фриш. Какво е за вас театърът и актьорът? Къде не сте съгласни с Фриш в определието му за актьора? - Макс Фриш, струва ми се, в своите есета дава най-точните характеристики за смисъла на Театъра. Наблюденията му върху актьорите и оценките вероятно не са най-лицеприятните… Истина е обаче, че е един от малкото, зад чиито иронични думи прозира в най-чистия си вид трагическата същност на тази професия. “Трябва да се влюбваме в тях, иначе са непоправими” - казва Фриш… Това е толкова вярно… колкото е вярно също, че всеки човек има необходимост да бъде поправим от нечия обич. Всъщност Актьорът е самият Човек в неговия най-уязвим вид. Аз съм съгласен с Макс Фриш дотолкова, доколкото съм човек. Като актьор смятам, че тази професия става вредна, когато се превърне в демонстрация на персона, а не духовна изповед. Театърът за мен е преди всичко възможност за общуване. Това общуване става непоносимо “театро”, когато отразява не човешкото битие, а бита на човека. Не мога да не призная, че съм бил участник в подобно “театро”. Именно тогава ме е спасявала иронията на Фриш. Как като актьор бихте определили себе си като режисьор? А обратното? - Познавам актьорската природа – зная кое помага и какво пречи на актьора в работата му с режисьора. Успехът на спектакъла до голяма степен е предизвестен още от първите репетиции. В този смисъл не драматургията, не сценичното пространство, не хонорарите и непредвидимият отзвук у публиката са решаващи. Доста режисьори не обръщат внимание на това. Или не могат да обърнат внимание поради прекаленото взиране в себе си и егоцентризма, с който е обладан не само актьорът. Преди да се извърви пътят към концептуалния образ на представлението, е необходимо да се премине по пътеката към актьора. Тя е по-важна от която и да било театрална измислица. Защото е реална. Струва ми се, че притежавам опитност в откриването на пътеките. Актьорът в мен все още не е доволен от прецизната и категорична образност на режисьорската си идея. От неумението си да налагам безпрекословната режисьорска авторитарност в производствените изисквания зад кулисите… В примирението си, че “това не може да стане”. С актьорите ми “всичко става”. Това макар и недостатъчно, за сега ми дава самочувствие. Да оценявам себе си като актьор от гледна точка на режисьорската си работа е непосилна задача. Цел, която е извън моите интереси, а вероятно и възможности. В първите години от своята актьорска кариера се самонаблюдавах достатъчно. Това не доведе до нищо добро. Доверих се на умните режисьори и имаше резултат. Не искам да се връщам назад във времето. Не участвате в свои режисьорски спектакли. Различни неща ли харесвате в едното и другото амплоа? - Да направя спектакъл и да играя в него ми се струва изключително несериозно. Аз съм привърженик на театралните авантюри, но да бъда коректив като режисьор на актьора в себе си е едно изключително скучно и никому ненужно, най-малкото пък за самия мен, изпитание. Бих нарекъл подобен акт безотговорен авантюризъм. В режисьорската професия ме провокира мисълта за цялостния образ на спектакъла, възможността да изразя една по-категорична представа за света… Актьорската професия дава възможности за проникване в света на отделната личност. Това е основната разлика между тези две професии. Съчетаването им в едно сценично произведение от една и съща личност е вредно. Компромис с неясна цел и съмнителен резултат. Най-близката до същността ви роля? - Не зная каква е моята същност. И колкото повече време минава, толкова повече имам необходимост да бъда провокиран. И като човек, и като актьор. Не случайно отделям тези понятия. Много ценя Леон Даниел, според когото: ”Актьорът е човек, но не като хората”. Аз се старая да откривам себе си именно в това пространство, в което принадлежността към актьорската професия и разграничаването от общоприетия човешки модел ме правят по-различен. Не по-добър, не по чувствителен… просто по-различен. Именно работата в театъра ми дава възможност да търся персоналните си неизвестни територии, да бягам от познатото, да се изненадвам. Мисля си, че съмнението е една от движещите сили в човешкия живот. Опитът в театъра ми дава основание да твърдя, че във всяка роля присъства дилемата за избора. А разрешаването на тази дилема е и край на едно съмнение… поне за момента. Как се отнасяте към чувството си за хумор, комедията и вашето място в нея? - Отнасям се доста иронично към всички качества, които околните твърдят, че притежавам. Както и към недостатъците, на които никой по-добре от мен не знае колко съм подвластен. Единственото, което със сигурност съм склонен да призная за себе си, е чувството ми за хумор. И ставам непоносим, непоправим песимист, когато то ми изневери. Самата професия на актьора изисква присъствие на чувство за хумор - как иначе едни големи хора ще понесат “недостойната преструвка” на зрелия си житейски опит, пък била тя и с някакъв знак за творчество? Но е изключително трудно да запазиш чувството си за хумор в една професия, където позициите ти в нея се измерват единствено от субективните оценки. Всеки актьор има нужда от комедия, от комедийни роли, за да надмогне “играта” в театъра и заиграването зад кулисите. Да преодолее онази суета, творческа безпътица и опустошителна самотност, на която понякога професията го обрича. И която не може да се компенсира нито с аплодисментите, нито с медийните изяви…Актьорът е вълк единак. Може би комедийните персонажи са единственият му шанс, когато се надсмива над образа, да се надсмее над собствените си страхове. Аз съм имал възможността да участвам в комедийни спектакли, да “правя ярки комедийни роли”. В съвременния театър обаче жанровите форми губят своите категорични очертания и много рядко спектакълът се движи в познатите схеми на комедията, драмата или трагедията… На някои снимки много приличате на Апостол Карамитев. Имате ли си гуру, образец за подражание? - Чувал съм за себе си подобни сравнения - както по отношение на някаква визуална прилика, така и в сходство на сценична чувствителност. За съжаление, не съм гледал Апостол Карамитев на сцената. Познавам го от неговите филмови роли и “златния фонд” на радиото. Мога да кажа единствено, че този актьор е съвременен и днес. Това е качество, което всеки един от нас би си пожелал - да преминава през времето. Но ние, актьорите, сме егоцентрици – обичаме преди всичко себе си. В този смисъл независимо от преклонението пред таланта на другия, тайно се надяваме, дори вярваме, че сме по-добри от своите идоли. Или поне по-добри в “някое отношение”… Не съм имал образец за подражание, не съм искал и целенасочено съм се съпротивлявал на подобни влияния. С цената на предварително осъзнати провали съм се стремил и се стремя да приличам единствено на себе си. Това ми дава невероятното усещане за изненади. Необходими ми бяха доста години, за да залича съсловните и зрителски етикети, за да докажа и на себе си, че имам свой собствен образ, своя собствена стойност. Това ми костваше много, но доколкото ми е известно, Апостол Карамитев е имал същите проблеми. Може би само този общ проблем ни свързва. Какво ви дава преподаването в НАТФИЗ? - Победи от битки с младостта… и поражения от подобни битки. И победите, и пораженията мотивират присъствието ми в театъра. Те ми дават увереност, че разбирам, че съм способен да ценя липсата на опит… чуждия и собствения. Преподавателската работа е коректив в актьорската ми кариера. Тя ме оттласква от рутинната “артистична безотговорност”, която е началото на края във всяка една професия. Странно е, че никой до сега не ме е питал какво ми отнема преподаването в Академията. Впрочем, вероятно не бих отговорил на подобен въпрос. Какво е да си актьор на свободна практика в България – свобода, несигурност… - Актьорът на свободна практика е освободен от собствената си свобода. Това е най-доброто, което може да му се пожелае, но и най-лошото, което може да му се случи.
 
 
 

Затвори